Старецът не просто ме гледаше. Той ме проучваше сантиметър по сантиметър и проникваше в душата ми.
„Скрий се“, каза нещо вътре в мен.
Не знаех откъде е дошъл гласът, но стомахът ми се сви. Цялото ми тяло се напрегна, все едно се готвех да ме ударят, и чувството, че ме пронизва електричество, се притъпи.
Старецът вдигна вежда, сякаш го бях изненадал. Погледна зад себе си и каза нещо на език, който не знаех.
От здрача излезе втори мъж. Само дето не изпищях. Беше онзи тип, който бе дошъл заедно със Зия в Британския музей — човекът с широката светла дреха и раздвоената брада.
Брадатият се вторачи в нас със Сейди.
— Аз съм Дежарден — представи се с френски акцент. — Господарят ми, Главен лектор Искандар, ви поздравява с „добре дошли“ в Дома на живота.
Не се сетих какво да отговоря, затова, естествено, зададох тъп въпрос:
— Той наистина е грохнал. Защо не седи на престола?
Ноздрите на Дежарден се издуха, но старецът, Искандар де, само се засмя и пак каза нещо на онзи, другия език.
Дежарден побърза да преведе:
— Господарят каза да ти благодаря, че си забелязал — той наистина е стар. Но престолът е за фараона. Стои празен, откакто Египет падна от Рим. Това е… comment dit-on8? Символично. Задачата на Главния лектор е да служи на фараона и да го защитава. Затова седи в подножието на престола.
Погледнах малко притеснен Искандар. Запитах се от колко ли години седи на онова стъпало.
— Щом вие… щом той разбира английски… на какъв език говори?
Дежарден изсумтя презрително.
— Главният лектор разбира много неща. Но предпочита да говори на александрийски гръцки, майчиния си език.
Сейди се прокашля.
— Извинявай, на майчиния си език ли каза? Нима Александър Велики не остана в синия участък, във времето преди няколко хилядолетия? Говориш така, сякаш Господарят Саламандър е…
— Господарят Искандар — изсъска Дежарден. — Проявявай уважение!
Точно тогава се сетих: в Бруклин Еймъс беше споменал, че има закон, забраняващ на магьосниците да призовават богове — закон, наложен по римско време от Главния лектор… Искандар. Този тук със сигурност беше друг. Може би разговаряхме с Искандар XXVIII?
Старецът ме погледна в очите. Усмихна се, сякаш знаеше какво точно си мисля. Каза още нещо на гръцки и Дежарден го преведе:
— Господарят предаде да не се безпокоите. Няма да ви търсим сметка за престъпленията, извършени от вашия род. Поне докато не ви проучим още малко.
— Хм… благодаря — промълвих.
— Не се подигравай на великодушието ни, малкият — предупреди Дежарден. — Баща ти е нарушил най-важния ни закон цели два пъти: първия път при Иглата на Клеопатра, когато се е опитал да призове боговете и майка ти е загинала, докато му е помагала. После отново в Британския музей, където има глупостта да използва не друго, а Розетския камък. Сега е изчезнал и чичо ти…
— Знаете ли какво се е случило с Еймъс? — изпелтечи Сейди.
Дежарден се свъси.
— Засега не — призна той.
— Трябва да го намерите — викна сестра ми. — Нямате ли някаква магия за глобално позициониране, или пък…
— Издирваме го — прекъсна я Дежарден. — Но вие не се тревожете за Еймъс. Трябва да останете тук. Трябва да бъдете… обучени.
Останах с впечатлението, че се е канел да изрече друга дума, която не звучи толкова приятно като „обучени“.
Искандар заговори направо с мен. Гласът му беше добър.
— Господарят предупреждава, че Демонските дни започват утре по залез-слънце — преведе Дежарден. — Налага се да бъдете държани на сигурно място.
— Но ние трябва да намерим татко! — възкликнах аз. — На свобода се разхождат опасни богове. Видяхме Серкет. И Сет!
Щом Искандар чу имената, лицето му помръкна. Старецът се извърна и каза на Дежарден нещо, което прозвуча като заповед. Той възрази. Искандар повтори каквото беше наредил.
То явно не се хареса на другия мъж, но той се поклони на господаря си. После се извърна към мен.
— Главният лектор пожела да ви изслуша.
И аз започнах да му разказвам, а спрях ли да си поема въздух, Сейди продължаваше вместо мен. Най-странното бе, че без да сме се наговаряли, и двамата пропуснахме някои неща. Не споменахме, че Сейди умее да прави магии, нито пък че сме срещнали ba, който ме е нарекъл „цар“. Съвсем буквално не можех да изрека тези неща. И да опитах, гласът в главата ми започваше да нашепва: „Това го пропусни. Мълчи си.“