— Объркващо е — признах. — И малко грубо.
Искандар сви рамене.
— Боговете не възприемат взаимоотношенията така, както ние, човеците. За тях хората, в които се въплъщават, са нещо като дрехи. Затова древните предания изглеждат толкова объркани. Понякога боговете са описани като мъж и жена, друг път като брат и сестра или като родител и дете — в зависимост от хората, в които са се вселили. Самият фараон е наричан жив бог, знаеш го. Египтолозите са на мнение, че това си е чиста пропаганда, но всъщност много често то е било истина в буквалния смисъл на думата. Боговете, най-често Хор, се вселяват в най-великите фараони. Те им вдъхват сила и мъдрост и им дават възможност да превърнат Египет в могъща империя.
— Но това е хубаво, нали? Защо тогава е противозаконно да позволяваш в теб да се вселява бог?
Лицето на Искандар помръкна.
— Боговете имат дневен ред, който е различен от дневния ред на хората, Сейди. Те могат да надделеят над хората, в които са се вселили, да ги изгорят в буквалния смисъл на думата. Затова мнозина от онези, в които боговете се вселяват, умират млади. Тутанкамон, горкото момче, си е отишъл едва деветнайсетгодишен. При Клеопатра VII е още по-страшно. Тя се е опитала да направи така, че в нея да се всели духът на Изида, без да осъзнава какво върши, и това й е размекнало ума. Едно време в Дома на живота са обучавали как да се прави божествена магия. Посветените са могли да усвоят пътя на Хор, на Изида, на Сехмет на много други богове и да се научат да направляват енергията им. В дълбока древност имахме много повече посветени. — Искандар огледа безлюдната зала, сякаш си представяше, че тя е пълна с магьосници. — Някои адепти можеха да призовават само от време на време боговете. Други пък се опитваха да направят така, че духовете на боговете да се вселят в тях… с различен успех. Крайната цел бе да се превърнат в „око“ на бога — съвършено сливане на две души, смъртна и безсмъртна. На пръсти се борят онези, които са го постигали — дори сред фараоните, предопределени за това. Мнозина са се погубили, докато са се опитвали да го направят. — Той вдигна ръка. Дланта му беше с най-дълбоката линия на живота, която бях виждала някога. — Когато накрая Египет бе покорен от римляните, ни стана ясно — на мен поне, — че хората, нашите управници, дори най-могъщите магьосници вече не притежават силна воля, за да подчинят на себе си мощта на боговете. Единствените, които биха могли…
Той не се доизказа.
— Какво?
— Нищо, нищо, скъпа. Разприказвах се прекалено много. Старческа слабост.
— Става дума за родовете на фараоните, за тяхната кръв, нали?
Искандар се вторачи в мен. Очите му вече не изглеждаха мътни. Те пламтяха.
— Ти си прекрасно момиче. Приличаш на майка си.
Зяпнах го от изненада.
— Нима си я познавал?
— То оставаше да не съм я познавал. Учеше тук, както и баща ти. Майка ти… освен че бе блестящ учен, имаше и пророческа дарба. Една от най-трудните разновидности на магията… майка ти беше първата от векове, която я притежаваше.
— Пророческа дарба ли?
— Дарбата да вижда бъдещето. Сложна работа, несъвършена, но майка ти видя неща, накарали я да потърси съвет от… от необичайни места, неща, заради които дори аз, старецът, поставих под съмнение някои свои отколешни убеждения.
Той отново се зарея из Страната на спомените — дори баба и дядо ме вбесяваха, когато го правеха, камо ли пък всесилен магьосник, който притежаваше ценни сведения.
— Искандар!
Той ме погледна, донякъде изненадан, сякаш беше забравил, че и аз съм там.
— Извинявай, Сейди. Та да си дойдем на думата: чака те тежък път, но вече съм сигурен, че трябва да поемеш по него — в името на всички нас. Брат ти ще се нуждае от твоите напътствия.
Напуши ме смях.
— Ама как така Картър се нуждае от напътствията ми? В какво? За какъв път говориш?
— Всичко с времето си. Нещата трябва да следват своя ход.
Отговори ми като всички възрастни. Опитах се да преглътна огорчението.
— Ами ако аз имам нужда от напътствия?