Както и предния път, усетих, че се рея над тялото си и приемам вид на нещо крилато. После течението откъм Дуат ме понесе със скорост, при която всичко се сля на размазано петно. Когато отново можех да виждам, забелязах, че съм се озовал в тъмна пещера. През нея се промъкваше чичо Еймъс, който си светеше със слаба синя светлина, потрепваща на върха на жезъла му. Искаше ми се да го повикам, но бях останал без глас. И аз не знам как той не ме забеляза, все пак се носех само на няколко крачки във вид на светеща птица, но явно бях невидим за него.
Чичо Еймъс пристъпи напред и най-неочаквано на земята в краката му блесна червен йероглиф. Еймъс извика, ала устата му застина, както беше леко отворена. Около краката му като лиани се омотаха въжета от светлина. Не след дълго Еймъс беше пристегнат целият от червени пипала: стоеше като вкаменен и без да мига, гледаше право напред.
Опитах се да стигна при него, но продължих да се нося безпомощно на едно място и можех само да го гледам отдалеч.
Пещерата се огласи от смях. От мрака изникнаха цели пълчища твари: жабоци, демони с глави на зверове и още по-странни чудовища, спотаили се в здрача. Дадох си сметка, че са причаквали Еймъс в засада, дебнели са го. Пред тях се появи огнен силует — Сет, но сега очертанията му бяха много по-ясни и този път той не беше с човешки облик. Тялото му беше тънко като върлина, слузесто и черно, а главата му беше като на кръвожаден звяр.
— Bon soir9, Еймъс — подхвана той. — Толкова мило от твоя страна, че дойде. Ще се позабавляваме до насита.
Седнах рязко в леглото — отново бях в тялото си и сърцето ми биеше като обезумяло.
Еймъс беше заловен в плен. Знаех го със сигурност. Дори още по-лошо… Сет беше разбрал отнякъде, че Еймъс ще дойде. Спомних си какво е казала Баст за змейопардите и как са проникнали те в къщата. Беше обяснила, че някой е обезвредил защитата и че е могъл да го направи само магьосник от Дома на живота. В мен се зароди ужасно подозрение.
Дълго гледах втренчено мрака и слушах как момченцето до мен повтаря насън заклинания. Накрая вече не издържах, затова отворих вратата, като я изтласках с длан — както бях направил у Еймъс, и се измъкнах навън.
Тръгнах да се разхождам безцелно из безлюдния открит пазар, да си мисля за татко и Еймъс, да се връщам отново и отново към събитията и да се опитвам да измисля какво съм могъл да направя, за да ги спася, и точно тогава зърнах Зия.
Тя бързаше през двора, сякаш я гонеха, но онова, което всъщност привлече вниманието ми, беше проблясващият черен облак около нея, сякаш някой я беше покрил с лъскава сянка. Тя стигна при една стена и махна с ръка. Изведнъж се появи врата. Зия погледна притеснена назад и се пъхна вътре.
Аз, разбира се, я последвах.
Отидох бързо при вратата. Чувах гласа на Зия вътре, но не разбрах какво казва. После пространството между рамката започна да се втвърдява и отново да се превръща в стена, затова взех мигновено решение. Скочих през отвора.
От другата страна Зия беше сама и стоеше с гръб към мен. Беше паднала на колене пред каменен жертвеник и напяваше тихо. Стените бяха украсени с древноегипетски рисунки и снимки от ново време.
Зия вече не беше обгърната от проблясващата сянка, ставаше обаче нещо още по-странно. Смятах да споделя с нея за кошмара, но той съвсем ми изхвърча от главата, когато я видях какво прави. Тя беше долепила длани и ги беше присвила, сякаш държеше птица, после се появи светещо синьо кълбо приблизително с размерите на топка за голф. Без да спира да пее, Зия вдигна ръце. Кълбото полетя нагоре, мина право през тавана и изчезна.
Шестото чувство ми подсказа, че съм присъствал на нещо, което не е трябвало да виждам.
Помислих си дали да не се махна от стаята. Само един проблем: вратата вече я нямаше. Нямаше и друг изход. Беше въпрос на време, докато… „Ужас.“
Може би съм издал някакъв шум. Или в мен се бяха пробудили сетивата на магьосник. Но Зия извади вълшебната пръчка толкова бързо, че не успях да реагирам, и я насочи към мен, а по края на бумеранга затрепкаха пламъци.
— Здрасти — казах притеснен.
Гневът върху лицето й беше изместен от изненада, а изненадата — отново от гняв.
— Какво правиш тук, Картър?
— Просто си се разхождам. Видях те на двора и…
— Как така си ме видял?
— Ами… тичаше и се беше загърнала с онова нещо, черно такова, проблясващо…
— Видял си това? Не може да бъде.