Аз затърсих опипом ръкохватката на меча. Имах чувството, че краката ми са от масло. Запитах се дали ще успея да призова отново онзи воин, ястреба. Онзи път беше страхотно, но тогава само се дуелирахме. А на изпитанието при моста над бездната, когато бях отбил кинжалите… сякаш не го направих аз. Дотук, извадех ли меча, все се намираше кой да ми помогне: Зия или Баст. Никога не действах съвсем сам. Този път нямаше друг. Беше налудничаво да си въобразявам, че ще спра истински магьосник. Не бях воин. И да знаех нещо за мечове, го бях прочел по книгите: историята на Александър Велики, „Тримата мускетари“, а това не ми помагаше особено! Сейди беше заета при обелиска и аз бях съвсем сам.
„Не, не си сам“, промълви глас вътре в мен.
„Страхотно — помислих си. — Съвсем сам и полудял.“
Магьосникът се провикна от другия край на широката улица:
— Служи на Дома на живота!
Аз обаче останах с впечатлението, че не говори на мен.
Въздухът между нас потрепери. От двойната редица сфинксове лъхнаха горещи вълни, от които те сякаш се раздвижиха. После видях, че наистина мърдат. Всички сфинксове се пропукаха по средата и от камъка като скакалци, разчупили обвивката, изникнаха призрачни видения. Не всички бяха в добра форма. Духовете, появили се от натрошените статуи, нямаха кой глава, кой крака. Някои куцукаха само на три крака. Но поне десетина от втурналите се в нападение сфинксове бяха в отлично състояние и всички те се приближаваха към нас — бяха с размерите на добермани и бяха от млечнобял дим и гореща пара. Толкоз за твърденията, че сфинксовете били на наша страна.
— Побързай! — предупредих Сейди.
— Париж! — извика тя и вдигна жезъла и вълшебната пръчка. — Искам да отида там още сега. Два билета. Първа класа, ако обичате.
Сфинксовете напредваха. Първият се хвърли към мен и просто ми провървя да го разсека на половина. Чудовището се изпари и се превърна в дим, но остави след себе си гореща вълна, толкова силна, та имах чувството, че лицето ми ще се стопи на мига.
Към мен заподскачаха още два сфинкса. Десетина други бяха само на няколко крачки от тях. Усетих как пулсът ми тупти на врата.
Най-неочаквано земята се разтресе. Небето притъмня и Сейди викна:
— Готово!
Обелискът пламна с морава светлина и забръмча, толкова беше нажежен. Сейди пипна камъка и изписка. Обелискът я всмука и тя изчезна.
— Сейди! — креснах аз.
В мига, когато се разсеях, върху мен се стовариха два от сфинксовете, които ме повалиха на земята. Мечът ми отхвърча. Гръдният ми кош каза: пук, и в гърдите ме проряза болка. От тварите лъхаше непоносима горещина — сякаш ме беше затиснала нажежена фурна.
Протегнах пръсти към обелиска. Не стигнах само няколко сантиметра. Чувах как другите сфинксове се задават, а магьосникът напява:
— Дръжте го! Дръжте го!
Със сетни сили се устремих към обелиска, всяка клетка в тялото ми пищеше от болка. Докоснах с върховете на пръстите основата и светът стана черен.
Изведнъж усетих, че лежа върху студен мокър камък. Бях се озовал насред голям площад. Валеше пороен дъжд и от ледения въздух разбрах, че вече не съм в Египет. Сейди беше някъде наблизо и крещеше разтревожено.
Лошата новина: бях довел със себе си двата сфинкса. Единият се отскубна от мен и подгони Сейди. Другият още се беше вкопчил в гърдите ми и ме гледаше втренчено — от гърба му се вдигаше пара в дъжда, а мътните му бели очи бяха на сантиметри от лицето ми.
Опитах се да се сетя как се казва на египетски „огън“. Може би, ако подпалех чудовището… но мозъкът ми беше задръстен с паника. Отдясно, накъдето беше хукнала Сейди, чух взрив. Надявах се да се е измъкнала, но не бях сигурен.
Сфинксът раззина паст и оголи мътни остри зъби, които нямаше какво да търсят у един древноегипетски цар. Тъкмо да ме захапе за лицето, когато над него се надвеси тъмен силует, който изкрещя:
— Mange10 кифличките!
„Съсечи го!“
Сфинксът се превърна в пушек и се разнесе.
Помъчих се да се надигна, но не успях. Сейди дойде при мен, едвам се държеше на крака:
— Картър! Ужас! Добре ли си?
Примигах срещу другия човек, който ме беше спасил: висок слаб силует в черен дъждобран с качулка. Какво беше изкрещял: „Изяж кифличките“ ли? Какъв пък беше този боен вик?
Силуетът смъкна дъждобрана и отдолу се показа жена в гащеризон с леопардов десен, която ми се усмихна и ми показа острите си зъбки и жълтите си като лампи очи.