— Я, виж, виж! Помня я тази рисунка!
Беше малък маслен портрет в позлатена рамка, закачен в края на една от лавиците в библиотеката. Сигурно беше важен, защото беше с копринени перденца. Портретът беше осветен така, сякаш онзи тип на него се кани да разкаже нещо за призраци.
— Това не е ли онзи, който играеше Върколака? — попитах, защото по бузите му имаше доста косми.
— Отвращаваш ме! — заяви Кнедъл. — Това е Жан-Франсоа Шамполион.
Трябваше да мине известно време, но все пак се сетих кой е това.
— Човекът, разчел йероглифите по Розетския камък.
— Разбира се. Брат на бабата на Дежарден.
Пак погледнах портрета на Шамполион и долових приликата. И двамата бяха с блеснали черни очи.
— Брат на баба му ли? Но тогава излиза, че Дежарден е…
— На около двеста години — потвърди Кнедъл. — Пак си е младичък. Знаеш ли, че след като е разчел йероглифите, Шамполион е изпаднал за пет дни в кома? Превърнал се е в първия човек извън Дома на живота, успял да отключи магията им, и това за малко да го погуби. Привлякъл е, естествено, вниманието на Първи ном. Починал е, преди да е успял да се присъедини към Дома на живота, но Главният лектор е приел потомците му за обучение. Дежарден се гордее много със семейството си… но си е и докачлив, защото е новоприобщен.
— Заради това, значи, не се е разбирал със семейството ни — предположих аз. — Ние все пак сме… с древно потекло.
Кнедъл се изхили.
— Ами това, че баща ти счупи Розетския камък? Дежарден сигурно го е приел като обида към семейната чест! Само да беше видял как спорят в тази стая тук господарят Джулиъс и Дежарден!
— Значи си идвал и друг път тук?
— Много пъти! Бил съм навсякъде. Знам всичко.
Опитах се да си представя как татко и Дежарден спорят тук. Не беше трудно. Щом Дежарден мразеше семейството ни, щом боговете имаха склонност да се заселват в хора, споделящи целите им, си беше съвсем логично Сет да се опита да се слее с французина. И двамата ламтяха за власт, и двамата преливаха от омраза и гняв, и двамата искаха да ни направят със Сейди на пихтия. И щом сега Сет направляваше тайно Главния лектор… Отстрани по лицето ми се застича капка пот. Исках да се махна от тази къща.
Най-неочаквано под нас се чу трясък, сякаш някой затваря врата на долния етаж.
— Покажи ми къде е „Книгата на Тот“ — заповядах на Кнедъл. — Бързо!
Докато вървяхме покрай лавиците на библиотеката, Кнедъл стана топъл в ръката ми и аз се притесних да не се разтопи. Той не спираше да обсъжда книгите.
— Охо, „Как да овладеете петте стихии“!
— Тази ли ни трябва? — попитах аз.
— Не, но е хубава. В нея пише как да укротиш петте основни стихии във вселената: земя, въздух, вода, огън и сирене!
— Какво сирене?
Той се почеса по восъчната глава.
— Ами да, почти съм сигурен, че е петата стихия. Но ти продължавай нататък!
Обърнахме се към следващата лавица.
— Не — оповести Кнедъл. — Не. Скука. Скука. Я, Клайв Къслър12! Не. Не.
Тъкмо да се отчая, когато той възкликна:
— Ето я!
Замръзнах на място.
— Къде?
— Синята книга със златното по края — обясни Кнедъл. — Онази, която е…
Извадих я и цялото помещение се разтресе.
— … с капан — продължи Кнедъл.
Сейди се разпищя като попарена. Обърнах се и видях, че полита. От тавана с шеметна скорост се стрелна нещо мъничко и черно. Сейди се сблъска с него във въздуха и черното нещо изчезна в устата й.
Още преди да съм осъзнал колко е гнусно, долу ревнаха аларми. От тавана западаха още черни нещица, които сякаш се множаха във въздуха и се носеха на вихрушка от козина и криле.
— Ето ти го отговора — каза ми Кнедъл. — Дежарден е решил да призове плодоядните прилепи. Тръгнеш ли да вадиш книги, които не бива да се пипат, и те връхлита напаст от плодоядни прилепи. Точно те са капанът.
Тварите ми се нахвърлиха, сякаш съм зряло манго: пикираха към лицето ми, вкопчваха се с остри нокти в ръцете ми. Стиснах книгата и хукнах към масата, но не виждах почти нищо.
— Махай се оттук, Сейди! — ревнах.
— ГРА! — изграчи тя — надявах се това да означава „да“.
Намерих работната чанта на татко и натиках вътре книгата и Кнедъл. Вратата на библиотеката се разтресе. Някой изкрещя на френски.
„Време е за птицата, Хор — помислих си отчаян. — И нека не е птица ему, много те моля!“