Накрая поведох Сейди към летището и двамата затърсихме място, където отново да приемем човешки вид. Приземихме се на покрития паркинг.
Напрегнах воля, за да стана пак човек. Не се случи нищо.
На гърлото ми заседна ужас. Зажумях и си представих лицето на татко. Помислих си колко ми е мъчно за него и колко искам да го намеря.
Когато отворих очи, отново си бях както преди. За съжаление Сейди още беше каня. Тя закръжи около мен и заграчи трескаво: „Га-га-га!“. Гледаше диво и този път разбрах колко е уплашена. Първия път й беше много трудно да се отскубне от птичата форма. Ако и сега това й отнемеше още повече сили, тя можеше да изпадне в голяма беда.
— Не се притеснявай. — Приклекнах, като внимавах да се движа бавно. — Не се насилвай, Сейди. Трябва да се отпуснеш.
— Га!
Тя прибра криле. Гърдите й се бяха издули.
— Виж какво, на мен ми помогна да си мисля за татко. Спомни си какво е важно за теб. Затвори очи и си мисли за живота си като човек.
Тя зажумя, но почти веднага изписка отчаяно и заудря с криле.
— Стой — спрях я аз. — Недей да отлиташ!
Тя понаклони глава и издаде звук, сякаш ме молеше. Заговорих й, както се говори с уплашено животно. Всъщност не обръщах внимание на думите. Само се стараех да ги изричам спокойно. След минута обаче забелязах, че й разказвам как съм пътешествал с татко и какви спомени са ми помогнали да се измъкна от формата на птица. Разправих й как веднъж с татко сме чакали дълго на летището във Венеция и съм изял толкова много каноли13, че чак ми е прилошало. Разказах й за онзи път в Египет, когато съм намерил в чорапа си скорпион, а татко е успял да го убие с дистанционното на телевизора. Разказах й и как веднъж в метрото в Лондон съм се загубил и съм се уплашил много, но накрая татко ме е намерил. Разказах й доста неприятни неща, които не бях споделял с никого, защото с кого да ги споделя? И ми се стори, че Сейди ме слуша. Ако не друго, спря да пляска с криле. Дишането й се поуспокои. Тя престана да снове напред-назад и очите й не изглеждаха толкова ужасени.
— Добре, Сейди — казах й накрая. — Хрумна ми нещо. Ще направим ето какво.
Извадих от кожената чанта вълшебната кутия на татко. Омотах торбата около китката си и я прихванах възможно най-добре с дръжките.
— Скачай отгоре.
Сейди долетя и кацна върху китката ми. Уж си бях предпазил ръката, а острите й нокти се забиха в кожата ми.
— Ще те измъкнем — обещах. — Продължавай да опитваш. Отпусни се и се съсредоточи върху живота си като човек. Все ще намериш начин, Сейди. Сигурен съм. Дотогава ще те нося.
— Га.
— Хайде да намерим Баст — подканих.
Тръгнах към асансьора със сестра си, кацнала на ръката ми. Отпред чакаше бизнесмен с куфар на колелца. Когато ме видя, очите му се разшириха. Сигурно съм си бил странна гледка: високо чернокожо момче в мръсни опърпани египетски дрехи, със странна кутия под мишница и хищна птица, кацнала на другата му ръка.
— Как е? — попитах го аз.
— Ще използвам стълбите — отвърна той и забърза нанякъде.
Асансьорът ме смъкна на приземния етаж. Двамата със Сейди завихме към залата за заминаващи. Огледах се отчаяно с надеждата да видя Баст, но вместо това привлякох вниманието на един полицай. Той се свъси и закрачи тежко към мен.
— Сега само спокойно — предупредих Сейди.
Едвам устоях на желанието да хукна, завих и минах през въртящата се врата.
Но има една малка подробност — видя ли полицай, и се изнервям. Помня, когато бях седем-осемгодишно оправно хлапе, изобщо не ми пукаше, но веднага щом навърших единайсет, започнах да се озъртам, сякаш някой щеше да възкликне: „Я! Какво прави този малчуган тук? Дали няма да открадне нещо?“ Смешно е, но си е голата истина. Не твърдя, че става с всеки полицай, но ако не стане, може да мине за приятна изненада.
Този път не беше от приятните. Знаех, че ченгето ще тръгне след мен, знаех и че трябва да запазя спокойствие и да вървя така, сякаш съм се устремил нанякъде… което не е никак лесно с каня, кацнала на ръката ти.
Коледните празници, затова летището си беше доста пълно: главно семейства, наредили се на опашка по гишетата за билети, деца, които се караха, и родители, които предаваха багажа. Запитах се какво ли е да пътуваш нормално със семейството си, без да си имаш неприятности с разни магии и без да те преследват чудовища.
„Престани — казах си. — Чака те работа.“