Докато тя се надигаше и изтупваше дрехите си, Магнус се приближи и коленичи. В пръстения под пред олтара бе вградена малка каменна статуя на коза. Магнус се наведе и промълви в ухото ѝ паролата, която Джони Рук му беше казал.
— Асмодей.
— Какво? — попита Алек.
Магнус нарочно го беше изрекъл толкова тихо, че дори един ловец на сенки да не може да го чуе. Избягваше да срещне погледа на Алек.
Стържещ звук отекна в стаята, удавяйки какъвто и миг да се бе зараждал между двамата. Каменният куб на олтара се разтвори като цвете. Вдигна се във въздуха и се понесе към стената зад него, където се вгради в камъка. Платформата, върху която беше стоял, се натроши на прах. Червено-златна светлина се появи около розетката, в която се беше превърнал каменният куб, очертавайки контурите на врата.
Сияещите очертания кристализираха в пищно украсена позлатена врата, в средата на която имаше голямо овално огледало.
Магнус се приближи и се вгледа изучаващо в нея. Погледна отражението си в огледалото, а после обратно към паянтовата дървена врата, през която бяха влезли.
— Това е повече, отколкото очаквах — каза и посегна към бравата.
Алек и Шинюн в миг се озоваха до него, опитвайки се да му попречат да влезе пръв. Огромното желание на Алек и Магнус да избегнат конфликт означаваше, че Шинюн победи — избута ги от пътя си и натисна вратата. Тя се отвори леко, разкривайки дълъг коридор с нисък таван. Лъхна ги вълна от застоял въздух. Редицата факли на стената трепнаха и пламнаха една по една.
Коридорът направи няколко завоя, карайки не повече от петте минути, в които бяха вървели, да им се сторят безкрайни. Магнус вече нямаше никаква представа къде се намират по отношение на палацото, нито дори на града навън. Ако съм бил аз, а нищо чудно да съм — помисли си — бих тръснал цялото нещо насред лагуната. Пред него Шинюн ахна, когато тунелът се разшири, превръщайки се в последната, както Магнус отчаяно се надяваше, тайна зала. При самата мисъл за връщането обратно му се искаше да полегне и да дремне.
Двамата с Алек последваха Шинюн и разбраха защо бе ахнала. Мястото беше огромно и изглеждаше така, сякаш църква и нощен клуб се бяха събрали, за да прекарат една необуздана нощ.
От двете страни на стаята имаше редици златни пейки, плочки, блестящи като скъпоценни камъни, покриваха стените до тях. В далечния край на стаята висеше голяма картина на красив мъж с издължено слабо лице и остри черти. Почти би могъл да мине за човек, ако не бяха заострените му зъби. Единствената украса, която носеше, бе корона от бодлива тел.
Пред картината имаше каменен олтар, далеч по-впечатляващ от предишния, който се издигаше насред гигантски пентаграм. Малки улейчета бяха издълбани в каменната плоча, отвеждащи от четирите края на олтара към върховете на звездата под тях. Цялото място беше покрито с тъмни червени петна, чиито отсенки бяха различни, но иначе бяха съвсем еднакви.
— Видяхте ли? — заяви Шинюн триумфално. — Кръв по стените. Ето как можеш да си сигурен, че е истински култ.
Алек посочи наляво и по лицето му пробяга объркване.
— Защо до жертвения олтар има богато зареден бар?
Магнус се предаде.
— Е, явно култът наистина е мой, нали? — Той замълча за миг. — Надявам се, олтарът да е бил добавен по-късно.
— Не е задължително — каза Алек. — Възможно е да съществува и друг магьосник, който би искал да има бар до кръвния си олтар.
— Е, ако съществува такъв, бих искал да се запознаем. Смятам, че ще си допаднем.
В бързината да се махнат, последователите на култа бяха оставили след себе си истинска бъркотия. Половината пейки бяха прекатурени, боклуци покриваха по-голямата част от пода, в огнището имаше купчина недоизгорели отпадъци.
В един момент пламъците явно бяха излезли извън контрол, защото няколко от пейките край огнището бяха обгорени. Магнус мина зад бара. Изобилие от алкохол, но никакъв лед, плодове или каквото и да било за украса. Той си сипа три пръста от най-горчивото amaro17 което успя да намери, и тръгна из стаята, отпивайки сърдито.
Спомените бяха могъща магия. Всичко във Вселената имаше спомени — дори събития, места и вещи. Ето как от особено трагични моменти се раждаха призраци, ето защо някои къщи бяха обитавани от духове. Магнус беше готов да се обзаложи, че едно демонопоклонническо светилище, в което се бяха извършвали жертвоприношения, ще притежава солидна доза могъщи спомени, от които да почерпят информация.