Все пак Барнабас беше магьосник с немалко могъщество. Заявил бе, че притежава палацото, значи, беше и богат. Някой, когото да проучат.
— Нуждаем се от сън — заяви Шинюн най-сетне, — а после трябва да отидем в Рим възможно най-скоро.
— Колкото по-скоро отидем там, толкова по-скоро с Алек ще можем да продължим ваканцията си — отвърна Магнус.
Жизнерадостният му тон не прозвуча особено убедително дори в собствените му уши. Утре, каза си той, щеше да се справи по-добре. Щеше да престане да се чувства така смазан под товара на миналото и страха от бъдещето и да се наслаждава на настоящето, както правеше обикновено.
— Сигурна съм, че това ще ви хареса — отвърна Шинюн.
С нейното безизразно лице нямаше как да е сигурен, но според Магнус това беше предложение за мир. Усмихна ѝ се, доколкото изобщо му беше възможно.
— Много е отдаден — продължи Шинюн, взирайки се в Алек. Очите му бяха затворени, ала ръката му беше обвита закрилнически около Магнус дори в съня му. — Никога ли не престава?
Посегна, за да докосне ръката на Магнус, и той усети как мускулите в тялото на Алек се напрегнаха миг преди ръката му да се стрелне напред и да сграбчи китката ѝ.
— Не, не преставам — заяви Алек.
Шинюн застина, а после прибра ръката си. Главата на Алек начаса се отпусна обратно върху гърдите на Магнус и той отново потъна в онова състояние на полусън, което обитаваше в момента.
Гондолата се плъзна под Моста на въздишките — бледа корона в сумрачното небе над тях. Някога затворниците бяха зървали своя град за последен път от този мост, преди да бъдат отведени на екзекуция.
Магнус забеляза, че Малкълм ги гледа, лицето му беше бледо като мрамор. Някога Малкълм бе обичал ловец на сенки. Историята не беше завършила добре. Магнус беше говорил с него веднъж — за надмогването на любовта и продължаването напред, за намирането на нова любов. Малкълм бе поклатил глава. Не искам друга любов — казал бе. — Никога.
Магнус си бе помислил, че това е глупаво.
Навярно всяка любов твърде много приличаше на лудост. Колкото по-дълбока бе една любов, толкова бе по-опасна.
Лодката се плъзгаше по тъмните води. Когато Магнус погледна зад себе си, видя последните искри на магията му да потъват в дълбините им и да изчезват. Те проблясваха, яркосини и ослепително бели, а леките вълнички на канала ставаха ту наситено лилави, ту бледоперлени, ту мастиленочерни под все още неутринното небе. Последно сияние напояваше водата, преди сините искри да потънат. Магнус прокара нежно пръсти през непокорната мека коса на Алек и усети как главата му се обърна лекичко към него в полусъня му. Чу как Малкълм пее и отново си спомни думите му от много отдавна.
Не искам друга любов. Никога.
Глава 17
Горчиви тайни
— Когато си в Рим, Александър — заяви Магнус, — караш мазерати.
Трябваше да отидат в Рим възможно най-бързо, а не можеха да използват Портал, така че Магнус избра следващия най-добър вариант. Шинюн четеше „Червените магически свитъци“ и не им обръщаше внимание, което напълно устройваше Алек.
— Отличен избор — заяви служителят от агенцията за наем на луксозни коли. — Нищо не може да се сравни с едно класическо „3500 GT Spyder“.
Алек се приведе към Магнус.
— Тази кола има и паяк18?
Магнус сви рамене и му отправи неустоимо ярка усмивка.
— Нямам представа. Избрах я просто защото е италианска и червена.
Двайсет минути по-късно тримата се носеха по А13 към Болоня със свален гюрук и вятър, свирещ в ушите им. Шинюн се бе излегнала на задната седалка, опряла крака в прозореца, и от време на време им четеше на глас откъси от „Червените свитъци“. Алек седеше на мястото до шофьора и се опитваше да изпълнява ролята на навигатор с помощта единствено на нагъната като акордеон карта на език, който не разбираше.
Магнус, който шофираше, подхвърли:
— От доста време не съм карал с ръчен лост. Да не съм чул никакви шеги, ако обичате.
Пристигнаха във Флоренция тъкмо навреме за ранна вечеря. Магнус им беше запазил маса в ресторант толкова мъничък, че Алек бе сигурен, че е просто дневната на главния готвач. Предлагаха най-хубавата паста, която беше опитвал някога.
След като се навечеряха, Магнус заяви:
— Не може да шофираме като луди през цялото време. Няма да издържим. Защо не посетим някоя от забележителностите, които си бяхме набелязали. Не сме далече от Градините „Боболи“.