— Звучат така, сякаш са самотни — каза Шинюн.
— Не — отвърна Алек. — Заедно са. Ловуват.
— Ти си специалистът по тази част — каза Шинюн. — Някога и аз бях сама, и ловувах.
— Някога си била част от култ — изтъкна Алек, а после прехапа устни.
В гласа на Шинюн се прокрадна остра нотка.
— Кажи ми, ловецо на сенки, къде са нефилимите, когато долноземците са в беда?
— Бранят ни — отвърна Магнус. — Нали видя Алек във Венеция.
— Беше там заради теб — сопна се Шинюн. — Ако не беше с теб, нямаше да е там. Те ни преследват и ни нараняват, и ни зарязват. Кога беше решено, че едно магьосническо дете струва по-малко, отколкото децата на Ангела?
Алек не знаеше какво да отговори. Шинюн разпери ръце и стана.
— Извинявам се. Изнервена съм, когато сме толкова близо до целта си. Ще се оттегля за тази вечер. Трябва да си отдъхна. Утре ще пристигнем в Рим. Кой знае какво ни очаква там?
Тя им кимна отсечено и се отправи към огромната си палатка, оставяйки Магнус и Алек сами.
— Подозирам, че Шинюн едва ли ще иска да се включи в бурната лагерна песен, която планирах да подхванем — подхвърли Магнус.
Протегна ръка и прокара пръсти по шията на Алек в лека разсеяна милувка. Алек се приведе към допира му. Когато Магнус свали ръка, на Алек му се искаше да я последва.
— Не се тревожи за нея — добави Магнус. — Много магьосници имат трагично детство. Раждаме се в свят, почернен от демони. Трудно е да не се поддадеш на този гняв.
— Ти не му се поддаваш.
— Правил съм го.
Гласът на Магнус беше мрачен.
— Шинюн не е била принудена да се присъедини към култа — каза Алек.
— А аз не бях принуден да основа култ — изтъкна Магнус.
— Това е различно.
— О, да. То е много по-лошо.
Магнус хвърли една съчка в огъня и загледа как тя се сгърчи и почерня, а после се превърна в пепел. Алек не откъсваше очи от него.
Магнус Бейн гореше ярко, ексцентричен и кипящ от живот, неземен и безгрижен. Той беше върховният магьосник на Бруклин, който носеше ярки цветове и искрящ брокат около очите си. Беше от онези, които организират тържество за рождения ден на котката си и обичат когото си поискат, гръмогласно и гордо.
Само че зад ярката светлина имаше мрак. Алек трябваше да открие и тази негова страна, иначе никога нямаше да го познава наистина.
— Мисля, че разбирам за Шинюн — каза бавно. — Чудех се защо настоя да я вземем с нас. Дори ми мина през ума, че може би не искаш да оставаш насаме с мен.
— Алек, аз…
Алек вдигна ръка.
— После обаче разбрах. Чувстваш, че си отговорен за нея, нали? Ако от „Алената ръка“ са я наранили, смяташ, че трябва да ѝ помогнеш. Да поправиш стореното.
Магнус кимна едва-едва.
— Тя е моето мрачно огледало, Александър. В някои отношения тя е онова, в което бих могъл да се превърна аз, ако не бях имал щастието да позная обич и грижа, първо на майка ми, а след това на Рейгнър и Мълчаливите братя. Бих могъл да бъда толкова отчаян, че да се присъединя към „Алената ръка“.
— Не говориш много за миналото си — бавно каза Алек. — Дори не ми каза, че си бил близък с магьосника, който загина. Рейгнър Фел. Били сте близки, нали?
— Да — отвърна Магнус. — Той бе първият, с когото се сприятелих.
Алек наведе очи към ръцете си. Джейс беше първият, с когото се беше сприятелил, но Магнус знаеше това. Магнус знаеше всичко за него. Той беше отворена книга. Опита се да потисне нараненото чувство.
— Е… защо не ми разкажеш?
Искрите от лагерния огън се издигаха във въздуха — мимолетни звезди, лумнали в черната нощ, само за да угаснат миг по-късно.
Алек се зачуди дали да обича смъртен не беше същото за Магнус. Може би това бе просто кратък, незначителен епизод в една дълга, дълга история. Той бе не просто отворена, но и съвсем кратка книга. Тънко томче, в сравнение с летописите на дългия живот на Магнус.
— Защото никой не иска да знае наистина — каза Магнус. — Обикновено не стигам по-далече от това да спомена, че убих доведения си баща, и хората решават, че им стига. Ти вече видя твърде много. Снощи видя „Червените магически свитъци“ всички глупави, лекомислени неща, които съм изприказвал, скрит зад облян в кръв олтар. Можеш ли да ме виниш, ако се чудя всеки път дали това е мигът, в който ще те уплаша дотам, че да си отидеш.
— Ловците на сенки не се плашат лесно. Знам, че се чувстваш виновен, задето Шинюн е била примамена в култа, но ти си искал да помогнеш. Това си помислих, докато четях „Червените свитъци“. Не си казал да вербуват децата, да ги използват. Казал си да не оставят да бъдат сами. Ти си бил сам и не си искал и други магьоснически деца да страдат като теб. Дойдох на това пътуване, за да те опозная по-добре, и наистина те опознавам.