Миг по-късно вратата се отвори рязко и той се върна в стаята.
— Или пък може би трябва да остана.
Магнус отвори уста, но Алек вече беше затворил очи, отпускайки тежко глава върху вратата, и си отговори сам:
— Не. Ще вървя. Отивам. Чао.
Той помаха на Магнус. Магнус щракна с пръсти и в шепата му тупнаха лъскави ключове. Подхвърли ги на Алек, който ги улови инстинктивно. Магнус намигна.
— Вземи мазератито. И не се бави.
Глава 19
Запечатано в небесата
Алек вземаше завоите по оплетените улици на Рим прекалено бързо. Мазератито щеше да му липсва. Магнус вече му липсваше.
Мислите му непрекъснато се връщаха към начина, по който беше изглеждал Магнус, когато излезе от банята, кожата му — все още топла от душа, около кръста му — увита хавлия, а силните му мускули и плоският корем — блещукащи от капчици вода. Тъмната му коса беше влажна, слънчевите лъчи го обливаха, златни и меки. Алек най-много го харесваше така, с копринена коса без гел или шипове. Не че не харесваше дрехите на Магнус, но той ги носеше като доспехи, предпазен слой между него и един свят, който невинаги го посрещаше с отворени обятия.
Не бе в състояние да мисли за нищо друго, случило се в стаята. И така вече на три пъти бе обръщал колата, за да се върне в хотела. Последния път беше дал на заден ход в една тясна уличка и беше одраскал мазератито.
Искаше му се Магнус да можеше да дойде заедно с него в Института. Изненадваше се от това колко неспокоен се чувства, когато Магнус не беше пред очите му. Откакто бяха напуснали Ню Йорк, непрекъснато бяха заедно и той бе свикнал с това. Не се тревожеше за друго нападение на демони, или поне не се тревожеше особено. Знаеше, че хотелската стая е защитена от магията на Магнус, а той бе обещал да не я напуска.
Странно. Ню Йорк му липсваше; липсваха му Джейс и Изабел, майка му и баща му, и дори Клеъри. Ала Магнус му липсваше най-силно от всички, а беше далече от него едва от половин час.
Зачуди се какво ли би казал Магнус за това, когато се върнат в Ню Йорк, той да се нанесе при него.
Като всички Институти, и този в Рим бе достъпен единствено за нефилими; като доста от тях. Римският беше скрит с магически прах, така че да изглежда като стара църква, затворила врати. Тъй като Рим бе един от най-гъсто населените градове в Европа, магическата защита бе подсилена, така че Институтът не просто изглеждаше съвсем западнал, ами повечето мундани изобщо не го забелязваха или забравяха за него миг след като го забележеха.
За което можеше само да се съжалява, тъй като Институтът в Рим бе един от най-красивите в света. Приличаше на много от останалите базилики в града, с куполи, високи арки и мраморни колони, ала така, сякаш го виждаш в едно от онези смешни огледала, които издължават отражението. Имаше тясна основа, притисната между две четвъртити постройки. След като се издигнеше над съседите си, той разцъфтяваше и се разпростираше в няколко купола и кулички, като свещник или дърво. Резултатът беше едновременно подчертано римски и приятно органичен.
Алек си намери място за паркиране наблизо, но почувства силно изкушение да си остане в колата и да почете още малко от „Червените магически свитъци“. Вече беше забелязал няколко разлики между копието, което бяха намерили във Венеция, и страниците, които му беше изпратила Изабел. Вместо това се отправи към вратата на Института. Докато вдигаше очи към внушителната постройка, усети, че го изпълва ужас при мисълта за всички непознати вътре, макар те да бяха ловци на сенки като него. Искаше своя парабатай. Какво не би дал, за да види едно познато лице.
— Хей, Алек! — възкликна някой зад гърба му. — Алек Лайтууд!
Алек се обърна и огледа редицата магазини от другата страна на улицата. До малка кръгла масичка пред едно кафене съзря познато лице.
— Ейлийн! — възкликна изненадано. — Какво правиш тук?
Ейлийн Пенхалоу го гледаше над чашата си с кафе. Черната ѝ коса потрепваше до линията на челюстта ѝ, носеше авиаторските си тъмни очила и бе грейнала в усмивка. Изглеждаше много по-добре от последния път, когато Алек я беше видял. Той и семейството му бяха отседнали в имението на семейство Пенхалоу в нощта, в която магическите бариери в Аликанте паднаха. Нощта, в която Макс загина.
— Трябваше да се махна от всичко за известно време. Възстановяват Аликанте, но все още е истинска бъркотия. Майка ми е затънала до уши.
— О, да, тя е новият консул. Поздравления!