— Тогава какво правиш в Римския институт, когато би трябвало да си на почивка? — попита Ейлийн.
Алек се поколеба.
— Мога ли да ти се доверя? Да ти се доверя наистина? Говоря сериозно. Доверявам ти се с живота си, но мога ли да ти се доверя с нещо повече от живота си?
— Леле, колко бързо нещата станаха сериозни — каза Ейлийн с широка усмивка, която бързо се стопи при вида на мрачното изражение на Алек. Тя прехапа устни. — Твоята битка е и моя — заяви. — Можеш да ми се довериш.
Алек се взира в нея в продължение на един дълъг миг. А после ѝ разказа толкова, колкото можа: че имало култ, наречен „Алената ръка“, че отишъл на партито на един магьосник в търсене на информация, че елфическото момиче, което бе видял да се целува с момичето вампир, се бе оказало ловец на сенки, на име Хелън Блекторн, че ловците на сенки от Института в Рим може би са били предупредени да са подозрителни към Алек.
— Трябва да открия дали има признаци за демонска активност в Рим, но не мога да кажа на никой друг в Института какво търся.
Ейлийн се замисли над това. Алек виждаше въпросите в очите ѝ, ала устните ѝ бяха стиснати.
— Окей — заяви тя най-сетне. — Да вървим да проверим регистрираната демонска активност за последните няколко седмици. Ще кажа просто, че си мой приятел, герой от войната, който се е отбил на гости. Мисля, че се очакват и други посетители. С малко повече късмет, всички ще са прекалено заети, за да задават въпроси.
Алек я погледна с благодарност. Ейлийн беше много мила.
— Ако твоят магьосник върши злини, ще се наложи да му отсечем главата — добави тя.
Ейлийн беше мила, но може би не особено тактична.
— Не прави нищо такова — заяви Алек. — Ако аз съм герой от войната, значи, и той е такъв.
Видя как Ейлийн се замисли над думите му. След това кимна, допи си кафето и плати сметката. Алек улови ръката ѝ, докато прекрачваха заедно въжетата около кафенето.
Влязоха през гигантската златна двукрила врата на Института и пристъпиха в атриума. Алек подсвирна. Това бе един от най-големите Институти на света. Чувал бе да го описват като „пищен“, което се оказа повече от меко казано. Накъдето и да се обърнеше, виждаше красиви и сложни рисунъци и произведения на изкуството: шестте статуи на стената вляво, гравюрите върху тази вдясно, които сякаш бяха живи, хипнотизиращия, покрит със златни и сребърни плочки купол, извисяващ се няколко нива над тях. Върху тавана имаше думи на латински: Ще ти дам ключовете на небесното царство; и каквото вържеш на земята, ще бъде вързано на небесата, а каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата.20
— Направено е по образец на базиликата „Свети Петър“ — отбеляза Ейлийн, докато прекосяваха вестибюла и поемаха по страничната галерия с колони.
Тя вече познаваше мястото и го поведе през странични коридори, избягвайки по-многолюдните главни коридори. Изкачиха позлатена вита стълба, минаха покрай още десет статуи и няколко дузини стенописи и спряха пред една стъклена врата.
— Трябва да минем през тренировъчната зала, за да стигнем до стаята с архивите — обясни Ейлийн. — Надявам се да е празна, но ако не е, просто ще бъдем дръзки.
— Добре.
Ейлийн бутна стъклената врата с юмрук и се провикна жизнерадостно:
— Герой от войната, направете път!
— Кой? — викнаха дузина гласове едновременно.
Някой изкрещя:
— Джейс Херондейл ли е?
— В името на Ангела, нека да е Джейс Херондейл! — каза друг глас.
Алек и Ейлийн пристъпиха в стая, обляна в светлина като парник; мрамор грееше по пода между тренировъчните тепихи, имаше повече от дузина ловци на сенки в бойни дрехи. На далечната стена висяха мишени, от външните кръгове на които стърчаха стрели. Очевидно италианските ловци на сенки трябваше да се упражняват повечко, но Алек не виждаше защо трябваше да го правят точно сега.
Едно момиче начело на групичката отпусна разочаровано рамене.
— Не е Джейс Херондейл. Просто някакъв тип.
Алек им даваше не повече от две минути, преди да преглътнат разочарованието си и да започнат да задават въпроси. Те бяха твърде много. Не можеше да им даде никакви отговори.
Пое си дълбоко дъх и свали лъка от рамото си. Заповяда си да не се тревожи за множеството наоколо, за култа, за Магнус. Беше се научил да се съсредоточава през многобройните дълги нощи, в които се беше упражнявал с лъка, след като бе осъзнал, че Джейс и Изабел винаги ще се хвърлят в опасностите с главата напред и че той ще трябва да им пази гърба. Не можеше да го направи, ако в главата му отекваха гласове, предупреждаващи го, че ще се провали, че баща му никога няма да се гордее с него така, както Клейвът се гордееше с Джейс, че не е достатъчно добър.