— И аз — добави Хаслър. Двамата очевидно се забавляваха добре. Под топлината на силните крушки косата и замириса на пресни стърготини, забравени на слънцето.
От тази топлина кожата на главата я засърбя. Ноздрите и долавяха миризмата на собствената и коса, сапуна на Уорфийлд, спирт, дезинфекционни препарати и голямата котка. За миг и прилоша, после всичко премина. Стисна ръба на масата и внимателно протегна напред дясната си ръка. Пръстите и докоснаха затоплената от светлините гладка козина, заровиха се в нея. В средата тя бе по-хладна, после отново топла — вече от самото-тяло на животното. Дланта и започна да глади гъстите косми нежно и настоятелно.
Спря за миг, когато достигна вдлъбнатината, в която равномерно се вдигаха и отпущаха яките ребра. Пръстите и се свиха и козината изскочи между тях. Порозовялото и от вълнение лице неволно се сгърчи в характерна за слепците гримаса — онази същата, която толкова упорито се бе учила да избягва. Уорфийлд и Хаслър я наблюдаваха с доволни усмивки. От цялото и тяло се излъчваше трепетна изненада, породена от непознати усещания. Отстъпил в сянката, Долархайд ги наблюдаваше напрегнато. Мощните му гръбни мускули нервно потръпваха, капка пот се хлъзна по гърдите му.
— От другата страна картината е по-сериозна — каза доктор Уорфийлд и внимателно я насочи към края на масата. Пръстите и леко докоснаха върха на опашката, плъзнаха се по нея. Когато докоснаха окосмените тестикули, остра тръпка прониза гърдите на Долархайд.
Уорфийлд взе тежката лапа на животното и я сложи в дланта и. От нея се разнасяше едва доловима миризма на клетка за хищници. Докторът натисна върха на лапата и острият нокът изскочи навън. Продълговатите мускули на силния крак натежаха в ръцете и. После опипа ушите на тигъра, обходи с пръсти широката му глава, спря за миг на грапавия език. От горещия дъх на животното косъмчетата на ръката и леко настръхнаха.
Накрая доктор Уорфийлд доближи стетоскоп до ушите и. Тя постави ръце върху ритмично издуващия се гръден кош, отметна глава, а в ушите и нахлу могъщият тътен на тигровото сърце.
Зачервена и доволна, Реба МакКлейн унесено се поклащаше в кабината на микробуса. Изтекоха няколко минути, после тя бавно се извърна към Долархайд:
— Благодаря ви. Много ви благодаря. Сега с удоволствие бих приела чаша мартини. Ако нямате нищо против.
Долархайд паркира в двора и рече:
— Почакайте тук за минутка.
Тя се радваше, че не се върнаха в нейното жилище. Чувстваше се спокойно и сигурно.
— Не е необходимо да подреждате — усмихна се тя. — Просто ме поканете вътре и ми кажете, че всичко е в идеален ред.
— Чакайте тук.
Той взе торбата, която бяха напълнили в магазина за напитки, и влезе да направи бърза проверка на помещението. В кухнята спря за миг и стисна с ръце главата си. Не беше наясно какво точно прави. Надушваше опасност, но тя не идваше от жената. Не можеше дори да погледне към стълбите за горния етаж. Трябваше да направи нещо, но не знаеше какво. Трябваше да я отпрати, да я отведе у дома и.
Подобно нещо едва ли би си позволил преди началото на Преображението. Но сега усети, че може да прави, каквото му скимне. Всичко. Всичко.
Излезе навън и спря в удължената сянка на микробуса, релефно очертана на фона на залеза. Реба МакКлейн се облегна на рамото му и протегна ръка към земята. Ясно долавяше присъствието на къщата, ехото от затръшнатата автомобилна врата и даде представа дори за височината и.
— Четири крачки по тревата, после има наклонена рампа — предупреди я Долархайд. Тя хвана ръката му и той неволно потръпна.
— За какво ви е рампа?
— Тук живееха стари хора — отвърна той.
— Но вече не?
— Вече не.
Насочиха се към вратата и влязоха в древната.
— Тук е хладно и просторно — отбеляза тя. Въздух като в музей. Мирис на тамян. Някъде тиктакаше стенен часовник. — Къщата е голяма, нали? Колко стаи има?
— Четиридесет.
— Освен това е стара. Мебелите тук са стари. — Пръстите и леко докоснаха ресните на абажур. Притеснителният господин Долархайд. Ясно бе доловила, че той се е възбудил от нея заедно с тигъра — когато го хвана за ръката да си вървят, Долархайд потръпна като кон.
Посещението при тигъра бе елегантен жест от негова страна. Дали жестът не бе и красноречив? Още не знаеше.
— Мартини?
— Нека аз да го приготвя — предложи тя и свали обувките от краката си.
Наля във високата чаша един пръст вермут, допълни я с джин и пусна вътре две маслини. Бързо се ориентираше в непознатия дом. Вече знаеше къде се намира потракващият стенен часовник, тихото мъркане на климатичната инсталация и даде представа за местоположението на прозореца. Пред вратата на кухнята подът беше топъл — значи насреща имаше друг прозорец, през който проникваха слънчеви лъчи. Той я настани в стола-люлка, а сам седна на дивана.