Напрежението витаеше във въздуха. Приличаше на онези блуждаещи светлинки, които понякога се носят над океанските вълни. Тя намери място за чашата си на масичката, а той се зае с музиката.
Долархайд съзнаваше, че присъствието на тази жена в дома му напълно променя обстановката. Тя беше първата доброволна гостенка тук и той изпитваше усещането, че къщата е разделена на две части — нейната и неговата. Свързваше ги единствено музиката на Дебюси, която тихо изпълваше сгъстяващия се мрак.
Зададе и няколко въпроса и тя му разказа за живота си в Денвър. Говореше разсеяно като човек, чийто ум е зает с друго. Той на свой ред и описа къщата и просторния, ограден с жив плет двор. И двамата знаеха, че нямат нужда от много приказки.
Музиката спря и той стана да смени плочите.
— Вие сте майстор на изненадите, господин Долархайд — рече тя в настъпилата тишина. — Онзи чудесен тигър, тази къща… Мисля, че хората изобщо не ви познават.
— Питахте ли ги за мен?
— Кого?
— Някого.
— Не.
— Тогава как разбрахте, че не ме познават? — Той се съсредоточи върху произношението си и това му помогна да зададе въпроса с неутрален тон.
— Вчера няколко момичета от „Гейтуей“ са ме видели да се качвам в микробуса ви. Пръснали са се от любопитство. Изведнъж се оказах с компания край автомата за кока-кола.
— Какво искаха да разберат?
— Сочна клюка, нищо повече. Убедиха се, че няма да я получат, и си тръгнаха. Просто си хвърляха въдици.
— Какво казаха?
Тя смяташе да превърне любопитството на жените в нещо забавно, насочено спрямо самата нея. Но някак не се получи.
— Те от всичко се интересуват. Намират ви много тайнствен и интересен. Казвам го като комплимент.
— Обясниха ли ви как изглеждам?
Макар че успя да направи гласа си дезинтересиран, Долархайд съвсем не се шегуваше и Реба разбра това. Затова отговори направо, без усукване.
— Не съм ги питала, но те ми казаха. Искате ли да чуете? Дословно. Ако не искате, просто престанете с въпросите си.
Беше сигурна, че ще поиска да чуе, но той мълчеше. После внезапно усети, че е сама в стаята, че мястото, на което бе седял допреди миг, е по-празно от всички празни места, които познаваше. Че се е превърнало в черна дупка, която поглъща всичко и не излъчва нищо. Едновременно с това беше сигурна, че не би могъл да излезе, без да го чуе.
— Все пак ще ви кажа — продължи тя. — Жените ви смятат за спретнат, чист мъж и това им харесва. Казват, че имате забележително тяло. — Нямаше как да спре дотук. — Бил сте страшно чувствителен по отношение на лицето си и това според тях е излишно. Е, стигаме, до оная смахнатата, дето постоянно се жабурка с течност за освежаване на устата. Айлин ли беше?
— Айлин.
Най-после ответен сигнал. Реба се чувстваше като астроном, работещ с чувствителен радиотелескоп. Беше майстор на имитациите и с лекота би могла да възпроизведе говора на Айлин. Но да подражава на нечии речеви особености пред човек като Долархайд бе не само глупаво, но и опасно. Затова се зае да я цитира с равен и монотонен глас, сякаш четеше официален документ:
— „Не е грозен мъж, Господ ми е свидетел, че съм излизала с мнозина, които съвсем не изглеждат толкова добре. Преди време ходех с един хокеист, играеше в «Блуз». И той имаше белег на устната — там, където е държал предпазната гума. Всички хокеисти имат такива белези. Това ги прави мъжествени. Господин Д. има великолепна кожа, да не говорим за косата му…“ Доволен ли сте сега? А, и още нещо. Попита ме наистина ли сте толкова силен, колкото изглеждате.
— И?
— Казах, че не знам. — Тя пресуши чашата си и стана. — Но къде, по дяволите, се намирате, Д.? — Усети го, когато мина между нея и единия стерео говорител. — Аха, ето къде сте били. А сега искате ли да чуете какво мисля аз за всичко това?
Пръстите и безпогрешно откриха устните му, тя се повдигна на пръсти и го целуна, усещайки здраво стиснатите му зъби. Веднага разбра, че е стегнат от свенливост, а не от отвращение. Той бе смаян.
— Покажете ми банята. — Тя го хвана за ръката и се остави да я води. — Ще се върна сама.
В банята приглади коси и прокара пръсти по етажерката над умивалника. Искаше да открие паста за зъби или освежаваща течност за уста. Потърси вратичката на аптечката. Не я намери и след малко откри, че има просто няколко лавици без врати. Зае се да опипва внимателно наредените по тях предмети, опасявайки се от острието на евентуален бръснач. Най-сетне откри някакво шишенце, разви капачката и го подуши, за да се увери, че е наистина течност за жабуркане. Отсипа няколко капки в устата си. Когато се върна в дневната, слухът и долови познатото жужене на кино прожектор.