— Трябва да свърша малко работа — обясни Долархайд и сложи в ръката и нова чаша мартини.
— Разбира се. — Не знаеше как да реагира. — Ако преча, ще си тръгна. Тук може ли да се повика такси?
— Не. Освен това искам да сте тук, наистина искам. Само ще проверя едно филмче. Няма да отнеме много време.
Той понечи да я отведе обратно при люлеещия се стол, но тя решително се насочи към дивана.
— Озвучено ли е филмчето?
— Не.
— Тогава мога да слушам музика, нали?
— Да.
Усещаше вниманието му. Искаше я тук, но просто беше изплашен. Защо ли, попита се тя, докато се настаняваше на дивана. Мартинито му беше великолепно — ледено и сухо.
Той се отпусна в другия край на дивана и ледът в чашата и звънна. Прожекционният апарат продължаваше да работи.
— Ако не възразявате, мъничко ще си полегна — рече тя. — Не, не ставайте, има достатъчно място. Нали ще ме събудите, ако заспя? Тя се изпъна на дивана, като държеше чашата върху корема си. Краищата на косата и леко докоснаха голата му ръка.
Той щракна дистанционното и лентата се завъртя. Искаше да изгледа сцените у Лийдс и Джейкъби в присъствието на тази жена. Искаше очите му да скачат от екрана на Реба и от Реба на екрана. Знаеше, че след това тя не може да остане жива. Но жените я бяха видели да се качва в колата му.
Реши да изгледа и филма на семейство Шърман, при което му предстоеше скорошно посещение. Щеше да усети наближаващото обещание за облекчение. Ще го направи пред Реба и ще я гледа колкото си иска.
На екрана се появиха първите кадри — парче картон, на което с монети бе изписано „Новата къща“. Госпожа Шърман и децата, снимани отдалеч. Играта в басейна. Госпожа Шърман се държи за стълбичката, лицето и е насочено към камерата, мокрите и гърди играят под банския костюм, краката и правят ножични движения в прозрачната вода.
Долархайд беше горд със самообладанието си. Ще насочи мислите си към този филм и никъде другаде. Неволно поде въображаем разговор с госпожа Шърман. Същото беше правил и в Атланта с госпожа Лийдс. „О, да, сега ме виждаш, ето какво усещаш, когато ме видиш.“ Играта със старите дрехи. Госпожа Шърман се е изправила пред огледалото с широкопола шапка на главата. Извръща се и пуска ослепителна усмивка към камерата, ръката и придържа периферията. На шията и потрепва блестяща брошка. Реба МакКлейн се размърда на дивана, постави чашата си на пода. Долархайд усещаше тежестта и топлината на тялото и. Бе сложила глава върху бедрото му, кожата на шията и бе бяла, по нея играеха отразените светлини от екрана.
Той е напълно неподвижен, помръдва единствено палецът му, с който пренавива филмчето и го пуска отново. На екрана пак е госпожа Шърман с широкополата си шапка. Обръща гръб на огледалото и пуска ослепителната си усмивка. „Да, да, сега ме виждаш. Ето какво усещаш, когато ме виждаш. Усещаш ме, нали? Да.“
Долархайд трепери, панталоните го стягат, — става му горещо. Усеща парещ дъх през тънкия плат. Реба е направила откритие. Палецът му конвулсивно натиска копчетата на дистанционното управление.
Усещаш ли това? Реба е свалила ципа на панталоните му.
Душата му е прорязана от страх, никога досега не е имал ерекция пред жива жена. Но той е Дракона, той не трябва да се страхува. Пъргави пръсти му помагат да изскочи на свобода. Ох! Усещаш ли ме сега? Да! Усещаш ли това? Зная, че го усещаш, зная! Сърцето ти блъска, да, да…
Трябва да държи ръцете си по-далеч от шията на Реба, По-далеч, за бога. Жените са ги видели да се качват в микробуса. Пръстите му сграбчват облегалката на дивана и се забиват в меката тапицерия. Сърцето ти блъска — Да, да! А сега пърха, пърха… Иска да изскочи навън. Ето, то е още по-бързо и по-леко. Свърши…
О, свърши. Главата на Реба почива в скута му, зачервената и буза бавно се извръща към него. Ръката и се пъха под ризата му и остава там. Пръстите и парят гърдите му.
— Нали не си шокиран? — пита тя.
Той е шокиран от звука на живия глас. Протяга ръка и проверява дали бие сърцето и. Бие, и още как! Тя нежно задържа ръката му там.
— Господи, но ти все още си възбуден.
Жива жена. Колко странно. В мускулите му напира невероятна мощ — дали е негова или на Дракона? Той я взема на ръце и се изправя. Лека е като перце, вероятно защото е жива и в пълно съзнание. Не горе, само не горе. Бързай, отнеси я някъде, къде да е. Бързо. Леглото на баба, копринената кувертюра подканящо се хлъзга под телата им.
— Почакай да сваля това. Ох, скъса се. Нищо. Хайде, моля те. Хайде. Колко е хубаво. Пусни ме, не ме стискай така. Искам да съм отгоре. Нека го поема както трябва.