Сграбчил в прегръдките си Реба, първата жива жена в живота му, той усеща, че всичко е наред. В този кратък миг изведнъж разбира, че в него се отприщват неподозирани сили за живот, сгърчват се пипалата на смъртта, потъват в мрака. Той е далеч от тази болна планета в стремително бягство, към сладкото очакване на хармония и покой.
Отпуснат до нея в мрака, той протяга ръка и я докосва. Сякаш иска да затвори пътя към миналото. Докато тя спи, Долархайд — прокълнатият убиец, отнел живота на единайсет човешки същества, кротко се вслушва в ударите на сърцето и. Видения. Барокови бисери в приятния мрак. Пистолет, истински тежък пистолет, с който се стреля в луната. Величествените фойерверки в Хонг Конг, които местните хора наричат „Драконът нанизва перлите си“. Драконът.
Чувстваше се вцепенен и безнадеждно объркан. Слуша дишането и в безкрайната нощ, изгарящ от страх, че всеки миг може да стане и да се върне при нея, облечен в кимоното си.
Тя се раздвижи само веднъж — когато пипнешком потърси чашата с вода на нощното шкафче. Вътре изтрака ченето на баба. Долархайд и донесе вода, а тя го прегърна в мрака. Скоро отново заспа, а той свали ръката и от татуировката и бавно я положи върху лицето си.
На разсъмване той спеше непробудно.
Реба МакКлейн се събуди в девет и чу равното му дишане до себе си. Лениво се протегна в широкото легло, но той не помръдна. Извика в съзнанието си онова, което бе запомнила от разположението на къщата — килимите по пода, посоката, от която долиташе тиктакането на стенния часовник. Подреди всичко в главата си, стана и безпогрешно откри банята.
Стоя дълго под душа, но той продължаваше да спи. По пода се търкаляше разкъсаното и бельо. Тя го напипа с крак и го натъпка в чантичката си. После навлече през глава памучната рокля, взе бастунчето и излезе навън.
От Долархайд знаеше, че дворът е просторен и равен, ограден с жив, неподкастрен плет. Внимателно тръгна по тревата. Сутрешният ветрец беше прохладен, но слънчевите лъчи вече пареха. Изправена в средата на двора, тя разпери пръсти и вятърът отнесе от дланта и няколкото ситни зрънца бъз. Хладният въздух намери гънките по тялото и, още влажни от душа. Разпери ръце и с удоволствие го усети навсякъде — покрай гърдите, под мишниците, между краката. Край нея жужаха пчели. Не се страхуваше от тях, а и те не я закачаха.
Долархайд се събуди. В първия миг не разбра защо не е горе, в леглото си, после си спомни всичко и жълтите му очи се разшириха. Тромаво извъртя глава към възглавницата до себе си. Празна.
Дали се лута из къщата? И какво ли би могла да открие. Да не би нещо да се е случило през нощта? Нещо, което трябва да бъде прикрито? Може да бъде заподозрян. Да му се наложи да бяга.
Надникна в банята, в кухнята. Спусна се в мазето, където бе другият инвалиден стол. После се върна в дневната. Никак не му се искаше да се качва горе. Но трябваше да я потърси. Пое с нежелание нагоре по стълбите, татуировката на гърба му се размърда като жива. Драконът победоносно го наблюдаваше от картината над леглото. Усети, че няма сили да бъде в едно и също помещение с него. През един от прозорците на втория етаж я зърна на двора.
— ФРАНСИС!
Гласът го повика от стаята. Беше сигурен, че е на Дракона. Тази двойственост бе нова и за миг изгуби чувство за ориентация. За пръв път го усети, когато сложи ръка върху сърцето на Реба. Но Драконът никога досега не му беше говорил.
Стана му страшно.
— ФРАНСИС, ЕЛА ТУК!
Направи отчаян опит да изхвърли от съзнанието си зовящия го глас и забърза надолу по стълбите. Какво би могла да открие тя? Зъбите на баба в чашата прибра още снощи, когато стана да и донесе вода. Нищо не е могла да намери. Та тя е сляпа.
Касетката с гласа на Фреди. Беше останала в касетофона, който си стоеше в дневната както винаги. Отиде да провери. Беше си на мястото, пренавита до самото начало. Той ли я пренави, след като я пусна по телефона на „Сплетника“? Не можеше да си спомни.
Тя никога повече не трябваше да се върне тук. Не беше сигурен какво може да и се случи. На знаеше дали Драконът няма да я изплаши така, както изплаши него.
Жените са я видели да се качва в неговия микробус, Уорфийлд също ще си спомни за визитата им. Той забързано започна да се облича.
Реба МакКлейн усети хладината от сянката на някакво дърво. Продължи бавно напред и скоро почувства слънчевите лъчи. Знаеше къде се намира, тъй като държеше сметка за слънцето и тихото бръмчене на климатичната инсталация. Ориентирането тук, нейното основно житейско умение, беше съвсем лесна работа. Продължи разходката си, леко докосвайки с длан върховете на храстите и избуялите цветя.