— Вървете си у дома — каза Греъм и се настани в бокса на съдебните заседатели, за да прочете писмото. Изпитваше нужда от някакво облекчение. Писмото бе от доктор Ханибал Лектър.
Драги Уил,
С тази кратка бележка искам да ви поздравя за свършената работа с господин Лаундс. Безкрайно се възхитих. Оказахте се хитро момче!
Господин Лаундс често ме обиждаше с неграмотните си брътвежи, но все пак ме осветли по един въпрос — престоя ви в психиатрична клиника. Моят некадърен адвокат би трябвало да изтъкне този факт в съда, но както и да е. Прекалено много се тревожите, Уил. Ще се почувствате далеч по-добре, ако се поотпуснете. Ние не създаваме характерите си. Те ни се дават — също като дробовете, панкреаса и всичко останало. Защо да се борим с тях?
Искам да ви помогна, Уил, ето защо ще започна със следния въпрос: депресията ви, след като застреляхте господин Гарет Джейкъб Хобс, не се дължеше на самото деяние, нали? Всъщност не се ли почувствахте толкова зле, защото ви беше приятно да го убиете?
Помислете над това, но не се тревожете. Защо пък да не ви е приятно? На Господ му е приятно, защото го прави непрекъснато. А не сме ли ние създадени по Негов образ и подобие?
Може би сте прочели във вчерашните вестници, че в сряда вечер Господ стоварил покрива на една църква В Тексас върху главите на трийсет и четирима свои обожатели точно когато пеели хвалебствени псалми за Него? Не мислите ли, че това му е доставило удоволствие? Трийсет и четири! Не би ви лишил от удоволствието да убиете Хобс.
Миналата седмица утрепа сто и шейсет филипинци в една-едничка самолетна катастрофа, защо да не ви остави някакъв си никакъв Хобс? Едва ли ще ви завижда за едно дребно убийство. Впрочем вече станаха две. Това е добре.
Четете вестници. Господ винаги ще ни води с много бройки.
Греъм знаеше, че Лектър се заблуждава безкрайно по отношение на Хобс, но за миг се запита дали не е поне-малко прав за случая с Фреди Лаундс. Врагът в душата на Греъм бе готов да се съгласи с всяко обвинение.
Беше поставил ръка на рамото на Фреди за онази снимка в „Сплетника“ именно за да покаже, че наистина е казал на репортера всички обидни неща за Дракона. Дали беше пожелал да го изложи на риск, макар и мъничко? Дали? С положителност знаеше едно — не би пропуснал нито един шанс срещу Дракона и това донякъде го оневиняваше.
— Дойде ми до гуша от вас, откачени копелета! — произнесе на глас.
Имаше нужда от разнообразие. Позвъни на Моли, но никой не вдигна слушалката в къщата на дядото и бабата на Уили.
— Вероятно са хукнали нанякъде с проклетата си каравана! — промърмори той.
Излезе да пие едно кафе, донякъде, за да се увери, че не се крие в стаята на съдебните заседатели.
На витрината на бижутерен магазин видя старинна златна гривна, великолепна изработка. Даде за нея почти цялата си заплата. Поиска да му я увият и да и сложат марки за изпращане по пощата. Написа адреса на Моли в Орегон едва след като се увери, че около него в пощата няма никой. За разлика от Моли той не съзнаваше, че прави подаръци, когато е ядосан.
Не му се искаше да се завира отново в онази празна стая, но трябваше да работи. Пришпори го мисълта за Валъри Лийдс.
Съжалявам, но в момента не мога да се обадя, беше казала тя. Искаше му се да я беше познавал. Искаше му се… Излишни детински мисли.
Греъм бе уморен, самовглъбен, озлобен, сведен до състоянието на малко момче, при което неговите собствени стандарти за мярка са първите, които е усвоило: „север“ означава Магистрала 61, а „метър и осемдесет“ си остава завинаги височината на баща му.
Направи усилие да се съсредоточи върху максимално детайлизирания портрет на жертвите, който трябваше да състави от многобройните полицейски заключения и собствените си наблюдения.
Охолен живот. Една от сигурните общи черти. И двете семейства бяха водили охолен живот. На неговия фон пестеливостта на Валъри Лийдс по отношение на чорапогащите изглеждаше странна. Греъм се запита дали не е имала бедно детство. Вероятно; собствените и деца бяха гледани твърде добре.
Самият Греъм беше имал бедно детство. Заедно с баща си се местеше от док на док по Билокси и Грийнвил и езерото Ери. Вечно в ново училище, вечно отчужден от другите деца. Полуприкритата ненавист към богатите му остана за цял живот.
Валъри Лийдс сигурно е имала бедно детство. Изпита желание отново да изгледа филмовия си материал за нея. Би могъл да го стори в съдебната зала. Не. Семейство Лийдс не бяха непосредствения му проблем. Тях вече ги познаваше. Не познаваше семейство Джейкъби.
Липсата на данни за живота на Джейкъби го тормозеше. Пожарът в Детройт бе погълнал всичко — семейни албуми, вероятно и дневници. Греъм се опита да ги опознае с помощта на предметите, които са харесвали, купували и използвали. Те бяха всичко, с което разполагаше.