Крофорд беше убеден, че това пътуване е губене на време, но му уйдиса на ума. Крофорд излезе прав. Да върви по дяволите Крофорд, твърде често се оказваше прав!
Вътре звънеше телефонът. Ключовете се бяха закачили за подплатата на джоба му. Когато ги изтръгна, заедно с тях излезе и дълъг конец. Няколко монети се хлъзнаха по вътрешната част на крачола му и издрънчаха на пода.
— Мамка ти! Телефонът спря да звъни, когато беше прекосил наполовина хола. Може да е била Моли. Той набра номера и в Орегон.
Обади се дядото на Уили, който дъвчеше нещо. В Орегон беше време за вечеря.
— Кажете на Моли да ми се обади, като свърши — помоли го Греъм.
Телефонът иззвъня отново точно когато беше под душа с шампоан в очите. Изплакна набързо главата си и забърза към апарата. След него оставаха мокри следи.
— Здравей, сладострастие!
— Все това да чувам — засмя се мъжки глас. — Обажда се Байрън Меткаф от Бърмингам.
— Извинете.
— Имам една добра и една лоша новина. Излязохте прав за Найлс Джейкъби — наистина е взел онези неща от къщата: Отървал се веднага от тях. Открих хашиш в стаята му, притиснах го и той си призна. Всъщност това е и лошата новина — знам, че се надявахте да ги е свил Зъбльото. Добрата новина е, че филм наистина съществува. Още не съм го взел, но Найлс каза, че под седалката на колата му са напъхани две кутии с ленти. Все още се интересувате от тях, нали?
— Разбира се.
— Но колата му се използва от неговия интимен приятел Ранди и още не можем да го открием. Скоро и това ще стане. Ще изпратя филма с първия самолет за Чикаго и ще позвъня да ви кажа номера на полета, става ли?
— Чудесно, Байрън, благодаря ви.
— Няма нищо.
Моли се обади, когато Греъм вече се унасяше в сън. След като се увериха взаимно, че са добре, май не остана какво друго да си кажат.
Уили се забавлявал чудесно, съобщи Моли, после даде слушалката на момчето. Уили имаше да му каже много повече от едно „лека нощ“ и със задавен от вълнение глас съобщи голямата новина — дядото му купил пони! Моли не беше споменала нищо за това.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Във вторник Бруклинският музей е затворен за широката публика. През този ден той е на разположение на ученици от художествени училища и изкуствоведи.
Музеят предлага отлични възможности за сериозна научна работа, служителите му са любезни и ерудирани. Всеки вторник научните работници могат да видят по предварителна заявка и неизложени творби.
Малко след два следобед Франсис Долархайд излезе от метрото, снабден с необходимите научни материали. Разполагаше с бележник, каталог на галерията „Тейт“ и биография на Уилям Блейк.
Под ризата си бе затъкнал пистолет, кожена палка с метална сърцевина и острия си като бръснач касапски нож. Еластичен бинт ги притискаше здраво към плоския му корем, спортното му сако свободно се закопчаваше над тях. В джоба му имаше напоен с хлороформ парцал, надеждно увит в найлонова торбичка. В ръката си носеше нов калъф за китара.
В средата на Ийстърн Паркуей, близо до изхода на метрото, имаше три телефонни автомата. Единият беше изтръгнат изцяло, вторият работеше.
Долархайд започна да пуска монети от двайсет и пет цента, докато не чу гласа на Реба МакКлейн.
— Ало? До слуха му долетяха звуците на затъмнената лаборатория. — Здравей, Реба.
— Ей, Д., как си?
Оживеното двупосочно движение му пречеше да я чува добре.
— Нищо ми няма.
— Май се обаждаш от уличен телефон. А аз си мислех, че си болен и си лежиш у дома.
— Искам да поговорим.
— Добре, обади ми се по-късно. Става ли?
— Трябва… да те видя.
— И аз искам да ме видиш, но за съжаление тази вечер съм заета. — Имам много работа. Ще се обадиш ли?
— Да, ако всичко е…
— Моля?
— Ще се обадя.
— Искам скоро да се видим, Д.!
— Да… Довиждане… Реба.
Страхът погъделичка гръдната му кост и се спусна към стомаха. Той го потисна и прекоси улицата.
Достъпът до Бруклинския музей във вторник става през една малка врата в дясната част на сградата. Долархайд влезе след четирима студенти. Младежите струпаха саковете и чантите си на пода до стената и извадиха пропуските си. Пазачът зад гишето ги провери, после се приближи до Долархайд.