— Имате ли назначена среща? Долархайд кимна.
— С мис Харпър.
— Разпишете се в книгата — рече пазачът и му подаде писалката си.
Но писалката на Долархайд беше вече готова и той се подписа като Пол Крейн.
Пазачът вдигна слушалката, набра някакъв вътрешен номер, а Долархайд му обърна гръб и се зае да изследва картината на Робърт Блум, „Гроздобер“, закачена над входа. С ъгълчето на окото си забеляза, че във фоайето има и втори пазач. Да, този бе въоръженият.
— Зад фоайето, до главните асансьори, има една пейка — насочи го портиерът. — Чакайте там, мис Харпър ще слезе да ви вземе.
После му подаде пластмасов пропуск в розово и бяло.
— Може ли да оставя китарата си тук? — попита Долархайд.
— Оставете я, ще я наглеждам.
Без осветление музеят изглеждаше съвсем различен. Големите стъклени витрини тънеха в полумрак.
Долархайд седя на пейката точно три минути, после вратата на един от асансьорите се хлъзна встрани и пред него се изправи младо момиче.
— Господин Крейн? Аз съм Пола Харпър.
След разговора, който води с нея от Сейнт Луис, той бе останал с впечатлението, че е по-възрастна. Но сега видя, че е съвсем млада, красива по един суров начин. Блузата и полата и стояха като униформа.
— Вие се обадихте относно акварела на Блейк, нали? — продължи тя. — Елате да се качим горе, ще ви го покажа. Ще вземем служебния асансьор.
Тя тръгна пред него. Минаха покрай тъмния музеен магазин и прекосиха малка зала с първобитни оръжия. Долархайд въртеше глава наляво-надясно и се стараеше да запомни всичко. В дъното на зала „Америка“ имаше тясно коридорче, което свършваше пред вратата на малък асансьор.
Госпожица Харпър натисна бутона, скръсти ръце и зачака. Ясносините и очи се спряха на розово бялата значка, окачена на ревера на Долархайд.
— Получили сте пропуск за шестия етаж — отбеляза тя. — Няма значение, днес на петия етаж няма охрана. С какъв вид научни изследвания се занимавате?
Дотогава Долархайд беше карал на усмивки и кимания, но вече се налагаше да отвори уста.
— Пиша за Бътс.
— Уилям Бътс?
Той кимна.
— Не знам много за него. Името му се среща предимно в бележки под линия, че бил покровител, на Блейк. Интересен ли е?
— Още съм в началото. Ще се наложи да ида и до Англия.
— Мисля, че в Националната галерия има два акварела на Блейк, нарисувани специално за Бътс. Виждали ли сте ги?
— Още не.
— Значи правите предварителни проучвания.
Той кимна. Асансьорът дойде.
Петият етаж. Беше леко изтръпнал, но в крайниците му все пак имаше достатъчно кръв. Скоро всичко щеше да се реши. Ако нещо се обърка, няма да им се даде да го хванат.
Тя го поведе по един коридор, чиито стени бяха отрупани с портрети на американски живописци. Не беше минал оттук при предишното си посещение, но знаеше къде се намира. Всичко бе наред.
Нещо обаче го чакаше в този коридор. Видя го и замръзна на място. Пола Харпър усети, че не е до нея, спря и се обърна.
Той стоеше неподвижно пред една ниша сред галерията от портрети. Тя се върна да види в какво беше вперил поглед.
— Портрет на Джордж Вашингтон от Гилбърт Стюарт — каза момичето.
Нищо подобно.
— Подобен портрет има на банкнотата от един долар. Наричат го „Лансдаун“, защото Стюарт е нарисувал същия за маркиз Лансдаун в знак на благодарност за подкрепата му на Американската революция. Добре ли сте, господин Крейн?
Долархайд беше мъртво блед. Това беше по-лошо от всички доларови банкноти, които бе виждал в живота си. От платното навъсено го гледаше Вашингтон с полуспуснати клепачи и зле изработени изкуствени зъби. Господи, колко приличаше на баба! Долархайд се чувстваше като хлапак, който си играе с гумен нож.
— Господин Крейн. Какво ви е?
Отговаряй или всичко отива по дяволите. Стегни се. Боже мой, ти си страхотен мъж.! ТИ СИ НАЙ-ОТВРАТИТЕЛНОТО… Не! Кажи нещо!
— Пия лекарства, — промърмори той.
— Защо не седнете за малко? — От него действително се разнасяше лек мирис на лекарства.
— Не. Вие вървете, аз ще ви настигна.
Няма да ми го отрежеш, бабо! Проклета да си! Бих те убил, ако не беше вече мъртва! Вече мъртва… Вече мъртва. Баба е мъртва. Мъртва завинаги. „Боже мой, ти си страхотен мъж!“ Но другите не бяха мъртви и Долархайд го знаеше. Тръгна подир госпожица Харпър, обгърнат от гъсталака на страха.
Минаха през двойна врата и се озоваха в хранилището. Долархайд бързо се огледа. Помещението бе просторно и тихо, добре осветено и пълно с подвижни ракли, на които имаше покрити с платно картини. На едната му стена имаше разделени със стъклени прегради малки кабинети. Вратите на най-отдалечения бе открехната и отвътре долиташе потракването на пишеща машина.