Но освен него и Пола Харпър други хора нямаше.
Тя го заведе до висока работна маса и му донесе стол.
— Почакайте тук, ще ида да донеса картината.
После изчезна между раклите.
Долархайд разкопча едно копче на ризата си, близо до корема.
Госпожица Харпър се върна. В ръката и се поклащаше плоска черна кутия, не по-голяма от обикновено дипломатическо куфарче. Беше там! Откъде имаше сила да носи подобна картина? Никога не си я беше представял плоска. Знаеше точните и размери от каталозите — 44 х 34 сантиметра, но досега не им беше обръщал внимание. Очакваше картината да е огромна. Тя се оказа съвсем малка. Беше малка и беше тук, в тази тиха стая. Никога не беше си давал сметка колко сила черпи Драконът от старата къща сред овощните градини.
Госпожица Харпър говореше нещо.
— … трябва да се пази в специална кутия, иначе бързо ще избледнее. По тази причина не я излагаме често в галерията.
Сложи кутията на масата и щракна ключалките. Откъм двойната врата се разнесе някакъв шум.
— Извинете, трябва да отворя на Хулио. — Тя затвори отново ключалките и взе кутията със себе си. Отвън чакаше някакъв мъж с ниска поставка на колелца. Госпожица Харпър отвори вратата и я задържа, докато той влизаше. — Тук добре ли е?
— Да, Хулио, благодаря. Човекът излезе, а тя се приближи с кутията в ръце.
— Извинете, господин Крейн. Днес е денят за почистване и Хулио трябва да обере прахта и да лъсне някои от рамките. — Ръцете и сръчно отвориха кутията и извадиха бяла картонена папка. — Разбирате, че не бива да я докосвате, такива са правилата. Аз ще я отворя — и Долархайд само кимна неспособен да произнесе нито звук.
Тя разтвори папката и отстрани тънкия найлонов лист и мекия дунапрен. Ето я. „Великият Червен дракон и Жената в слънчеви одежди“. Мъжественият дракон тържествува над умолително проснатата пред него жена, пристегната от лъскавата му опашка.
Картината бе малка, но с могъщо въздействие. Беше зашеметяваща. Дори най-качествените репродукции не бяха в състояние да предадат цветовете и детайлите.
Долархайд я видя с невероятна яснота, обхвана я цялата за миг — подписа на Блейк в ъгъла, двете кафеникави петна горе вдясно. Беше запленен, изцяло запленен. Беше прекалено… цветовете бяха тъй наситени.
Погледни жената, стисната от опашката на Дракона. Погледни я!
Забеляза, че цветът на косите и е съвсем като на Реба МакКлейн. Намираше се на шест метра от вратата. Отвътре напираха гласове.
Надявам се, че не те шокирах, каза Реба МакКлейн.
— По всяка вероятност е използвал тебешир и акварел — обясняваше Пола Харпър. Беше застанала малко встрани, за да вижда какво прави той. Очите и не се отделяха от картината. Долархайд пъхна ръка под ризата си.
Някъде звънеше телефон. Потракването на пишещата машина престана. От остъклената врата на последния кабинет надникна женска глава.
— Пола, на телефона — викна тя. — Майка ти. Госпожица Харпър дори не помръдна. Погледът и бе закован върху картината и седналия пред нея Долархайд.
— Предай и, че ще се обадя по-късно — каза тя.
Женската глава се скри, миг по-късно се възобнови тракането.
Долархайд не можеше да се сдържа повече. Всичко или нищо! Веднага! Но Драконът го изпревари.
— НИКОГА НЕ СЪМ ВИЖДАЛ ТОЛКОВА…
— Какво? — Очите на госпожица Харпър се разшириха.
— …толкова голям плъх! — изрече забързано Долархайд и посочи с пръст. — Катери се по онази рамка.
— Къде? — извърна се госпожица Харпър.
Палката се измъкна от ризата му. Той я чукна по тила повече с китка, отколкото с цяла ръка. Момичето политна напред, Долархайд я сграбчила блузата и притисна към лицето и напоения с хлороформ парцал. Тя издаде само един, не особено висок звук и изгуби съзнание.
Той я довлече в тясното пространство между масата и раклите с картини, дръпна на пода папката с акварела и клекна над нея. Последва шумолене на хартия, пъхтене и телефонен звън.
Жената от кабинета в дъното отново надникна през вратата.
— Пола! — извика тя и объркано се огледа. — Майка ти иска да говори с теб веднага. — Тя заобиколи масата. — Аз ще се погрижа за посетителя, ако ти…
В този миг ги видя. Пола Харпър просната на пода с коса върху лицето, а клекналият до нея мъж с пистолет в ръка тъкмо натъпкваше в устата си последното парче от акварела. Изправи се, дъвчещ, затича се. Към нея.
Тя хукна към кабинета, затръшна тънката врата и посегна към телефона. Апаратът се изплъзна от разтрепераните и пръсти и падна на пода. Жената се отпусна на колене и лакти и завъртя няколко цифри, без да съзнава, че линията е заета. Вратата отхвръкна и шайбата изведнъж засия с всичките цветове на дъгата. После дойде острата болка от удара зад ухото и квакащата слушалка издрънча на пода. В служебния асансьор Долархайд гледаше как светлините за етажите примигват една под друга. Притискаше пистолета към корема си, скрит под книгите. Първият етаж.