Крофорд вдигна слушалката, а Греъм отново зареди любителските филмчета. Първо Лийдс.
Ето го кучето. Нямаше нашийник, кварталът беше пълен с такива кучета, но въпреки това Дракона е знаел, че точно това е кучето на Лийдс. Ето я Валъри Лийдс. Греъм потръпна. Ето я и вратата зад нея, беззащитна с широкото си стъкло. Върху екрана в съдебната зала се виждаше как играят децата и.
Греъм така и не се почувства толкова близко до Джейкъби, колкото до семейство Лийдс. Но сега нещо в тяхното филмче го тревожеше. Разстроен бе от факта, че представата му за семейство Джейкъби се изчерпваше с няколко тебеширени очертания на пода, опръскан с кръв. Ето ги децата на Джейкъби, скупчени около празничните свещи. Отблясъците на пламъчетата играят по лицата им.
За част от секундата в съзнанието на Греъм проблесна споменът за капка восък върху нощното шкафче на Джейкъби, после за кървавите петна в ъгъла на спалнята на Лийдс. Нещо… В този момент Крофорд се върна.
— Меткаф каза да те попитам…
— Не ми говори!
Крофорд млъкна, без да показва признаци на обида. Замръзна на мястото си и зачака. Малките му очички се присвиха и заблестяха. Филмът продължи да се върти, светлини и сенки играеха по лицето на Греъм.
А това е котката на Джейкъби. Дракона е знаел, че това е тяхната котка. Вътрешната врата към мазето. Външната врата на мазето, заключена с катинар. Дракона си е носел клещи за рязане на метал.
Филмчето свърши, лентата се изхлузи от касетата и зашляпа във въздуха. Всичко, което е интересувало Дракона, беше запечатано на двете ленти. Не са били показвани публично, няма сведения за някакъв клуб на кинолюбители, нито за любителски фестивали.
Греъм се извърна и погледна познатата зелена кутия, в която бяха пристигнали филмчетата на Лийдс. Върху нея бяха изписани името и адреса им, както и адреса на изпращача: „Кинолаборатория «Гейтуей», Сейнт Луис, Мисури 63102“. В съзнанието му се беше врязало името „Сейнт Луис“ — така, както там се запечатваше всеки веднъж зърнат телефонен номер. Но какво му говореше Сейнт Луис? Къде се бе натъквал вече на него? Да, едно от местата, където може да се купи „Сплетникът“ още в понеделник вечер, в деня на отпечатването. Един ден преди отвличането на Лаундс.
— Божичко! — простена Греъм. — Господи, боже мой! Притисна глава с ръце, сякаш се страхуваше откритието да не изчезне. — Меткаф още ли е на телефона? Крофорд мълчаливо му подаде слушалката.
— Байрън, на телефона е Греъм. Филмите, които ми изпратихте… бяха ли в някакви кутии?… Разбира се, разбира се… Знам, че бихте изпратили и тях… Имам страхотна нужда от помощ. Разполагате с банковите извлечения на Джейкъби, нали? Добре, искам да науча къде са изпращали за проявяване своите филми. Може би са прибягвали до услугите на някой магазин посредник. Ако има чекове от аптеки или фотолаборатории, там ще фигурират и адресите им. Страшно спешно е, Байрън! При пръв удобен случай ще ви обясня всичко. Бърмингамският клон на ФБР ще започне незабавна проверка по магазините. Ако откриете нещо, предайте го направо на тях, а след това и на нас. Ще го направите ли? Чудесно! Какво? Не, няма да ви запозная със „Сладострастието“.
Агентите на ФБР в Бърмингам провериха четири фотоателиета, преди да открият онова, в което Джейкъби си беше проявявал филмите. Директорът обясни, че те препращат всички филмчета за проявяване в една лаборатория.
Крофорд гледаше филмчетата за дванайсети път, когато отново се обадиха от Бърмингам. Записа си съобщението, после стана и тържествено протегна ръка на Греъм.
— „Гейтуей“ — каза.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Крофорд разклащаше пластмасовата чашка, за да разтвори по-бързо хапчето алка-зелцър. Озвучителната система на боинга се включи и женски глас каза:
— Пътникът Крофорд, моля. Той вдигна ръка от мястото си в опашката и стюардесата се приближи. — Бихте ли отишли в пилотската кабина, господин Крофорд? Нямаше го точно четири минути, после се върна и тежко се отпусна до Греъм.
— Днес Зъбльото е бил в Ню Йорк. Греъм се намръщи и здраво стисна зъби. — Не, не — успокои го Крофорд. — Хлопнал е две жени по главите в Бруклинския музей и… слушай внимателно… изял една картина.
— Изял?
— Да, изял я. Отделът за опазване произведенията на изкуството в Ню Йорк разбрали с кого си имат работа в момента, в който видели какво е изял. Разполагат с два частично годни отпечатъка върху пластмасовия му пропуск, които вече са изпратени в Чикаго на Прайс. Още щом ги сложил на екрана, старецът ударил камбаната. Идентификация липсва, но става въпрос за същия палец, който открихме върху окото на детето на Лийдс.