— Ню Йорк — промълви Греъм.
— Това нищо не означава, там е бил днес. Може би още работи в „Гейтуей“. Ако наистина е така, ще го идентифицираме лесно, тъй като днес е отсъствал.
— Какво точно е изял?
— Картина със заглавие „Великият Червен дракон и Жената в слънчеви одежди“ на художника Уилям Блейк.
— Какво е състоянието на пострадалите?
— Пернал ги с палка. По-младата е останала в болницата за наблюдение, докато на по-възрастната трябвало да направят четири шева. Има и леко мозъчно сътресение.
— Могат ли да дадат описание?
— Младата вече го е сторила — спокоен мъжага, с черни мустаци и тъмна коса, според мен перука. Описанието се потвърждава и от пазача на входа. Възрастната нищо не е видяла.
— Но той не е убил никого.
— Да, странно. Имал е предостатъчно време да го стори, особено след като са го видели. От отдела за поведенчески науки позвънили в болницата на Блум. И знаеш-ли какво им казал?
Че Зъбльото може би се опитва да спре.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Долархайд чу как се спуснаха задкрилките. Под тъмното крило бавно заплуваха светлините на Сейнт Луис. Под краката му се раздруса и колесниците изскочиха с глух тътен. Той завъртя няколко пъти глава, за да разкърши схванатия си врат. Най-сетне у дома.
Беше се подложил на огромен риск, но си заслужаваше наградата — правото на свободен избор. Може да реши да остави жива Реба МакКлейн, може да разговаря с нея, може да се наслаждава на странната и безопасна подвижност в неговото легло.
Повече няма да изпитва ужас от своя дом. Драконът е вече в стомаха му. Може да се прибере спокойно, да се качи горе и да свали копието от стената, може и да го смачка, стига да поиска.
Вече не трябва да се тревожи, че изпитва любов към Реба. След като изпитва любов към нея, би могъл да остави семейство Шърман на произвола на Дракона, а той да се върне при Реба спокоен и облекчен, да се отнася добре с нея.
Позвъни и вкъщи още от летището. Никой не отговори, значи още не се беше прибрала от работа. Опита номера на „Бейдър Кемикъл“, но даваше заето. Представи си я как върви към автобусната спирка и почуква с бастунчето си, с наметнат шлифер.
Стигна до лабораторията за по-малко от четвърт час, движението вече беше оредяло.
На спирката я нямаше. Паркира в уличката зад „Бейдър Кемикъл“, близо до изхода откъм тъмната лаборатория. Ще и се обади, че е пристигнал, ще изчака края на работното време и ще я откара у дома. Беше горд с ново извоюваното си право на избор. Искаше да се възползва от него. Докато чака, може да свърши някоя работа и в собствената си служба, помисли си той. В „Бейдър Кемикъл“ светеха само няколко стаи.
Лабораторията на Реба беше заключена. Над нея не светеше нито зелена, нито червена лампа. Осветлението бе изключено. Той натисна звънеца, но никой не отговори. Може да е оставила бележка в кабинета му. По коридора се разнесоха стъпки.
Дандридж, началникът на „Бейдър“, прекоси крилото с тъмните лаборатории, без да вдигне глава. Под мишница стискаше дебела пачка лични досиета.
На челото на Долархайд се появи едва забележима бръчица.
Дандридж бе стигнал средата на паркинга и вървеше към „Гейтуей“, когато Долархайд излезе навън и тръгна след него. На паркинга имаше пет-шест коли и две лекотоварни камионетки. Онзи бюик там е на Фиск, кадровика на „Гейтуей“. С какво ли се занимават?
В „Гейтуей“ нямаше нощна смяна и по-голямата част от сградата тънеше в мрак. В коридора към кабинета на Долархайд проблясваха само червените лампи на изходите. Но зад матираните стъкла на отдел „Кадри“ светеше. Отвътре долитаха гласове и Долархайд разпозна Дандридж и Фиск.
По коридора отекнаха женски стъпки и секретарката на Фиск зави зад Ъгъла. Над ролките за къдрене на косата и беше наметнато полупрозрачно шалче, в ръцете и имаше няколко счетоводни книги. Жената бързаше, а книгите бяха много и тежаха. Подритна с крак вратата на Фиск и зачака. Отвори и Уил Греъм.
Долархайд замръзна насред полутъмния коридор. Пистолетът му бе останал в микробуса. Вратата на кабинета се затвори.
Долархайд хукна по коридора, маратонките му безшумно докосваха гладкия под. Залепи лице на стъклото на външната врата и внимателно огледа паркинга. Нещо под осветителния стълб се размърда. Човек. Беше се изправил до една от камионетките и в ръката му проблесна фенерче. Долархайд скоро разбра с какво се занимава: ръсеше с прах за снемане на отпечатъци външното огледало на автомобила.
Зад гърба му, някъде в дъното на коридора, отекнаха мъжки стъпки. Махай се оттук! Той се сниши, свърна зад ъгъла и се спусна в мазето на сградата. Прекоси помещението с пещите и стигна противоположния край. Стъпвайки на една от работните маси, успя да стигне разположените високо прозорци, от които се излизаше в обраслия с храсти заден двор. Претърколи се през перваза и падна на ръце и колене в шубрака, готов да бяга или да се бие до смърт.