— Дандридж! — провикна се Крофорд. — Какво ще ми кажете за Реба МакКлейн?
— Работи в тъмната лаборатория. Сляпа е, родом е някъде от Колорадо…
— Познавате ли човек на име Ралф Манди?
— Манди ли? — попита Дандридж. — Ранди Манди?
— Ралф Манди. Тук ли работи?
Бърза проверка на ведомостите показа, че такова име сред служителите няма.
— Може да е съвпадение — рече Фогел.
— Може — кимна Крофорд.
— Дано нищо не и се е случило — обади се госпожица Трилман.
— Познавате ли Реба? — попита Греъм.
— Разговаряхме няколко пъти.
— А Манди?
— Не го познавам. Виждала съм я с един-единствен мъж. Когато се качваше в микробуса на господин Долархайд.
— Микробуса на мистър Долархайд ли казахте, госпожице Трилман? Какъв цвят е този микробус?
— Чакайте да си помисля… Тъмнокафяв, може би черен.
— Къде работи господин Долархайд?
— Той е началник на производството — отвърна Фиск.
— Къде е кабинетът Му?
— Тук, в дъното на коридора.
Крофорд се извърна и понечи да каже нещо на Греъм, но той вече беше скочил на крака и се насочваше към вратата.
Кабинетът на господин Долархайд беше заключен. Отвориха го с шперца на домакинския отдел.
Греъм се пресегна и запали осветлението, после се изправи на прага и очите му пробягаха по помещението. Педантично подреден кабинет. Не се виждаха никакви лични вещи, нищо не беше разхвърляно. На лавицата за книги имаше подредени само технически справочници.
Настолната лампа беше в левия край на писалището. Значи е десняк. Трябваше му отпечатък от левия палец на човек, който си служи с дясната ръка.
— Ще пробваме подложките за бележници — подхвърли на Крофорд, който се беше приближил зад него. — Тях не може да използва без лявата ръка.
Започнаха да преглеждат чекмеджетата, после погледът на Греъм падна върху календара за срещи. Забързано прехвърли изписаните вече страници и стигна до събота, двайсет и осми юни — деня на убийството на семейство Джейкъби.
Графите на четвъртъка и петъка преди този уикенд бяха празни.
Пръстите му прехвърлиха няколко страници и спряха на последната седмица от юли. И тук нямаше записано нищо за четвъртък и петък. В графата за сряда имаше отбелязано нещо: АМ 552 3:45 — 6:15.
Греъм преписа буквите и цифрите.
— Искам да знам закъде е бил този полет.
— Дай аз да проверя, а ти продължавай тук — предложи Крофорд и излезе да търси телефон.
Греъм се взираше в тубичката с лепило за изкуствени зъби, която откри в най-долното чекмедже, когато Крофорд отново се изправи на вратата.
— Полетът е до Атланта, Уил — промълви той. — Да вървим да го приберем!
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
Студена вода плисна в лицето на Реба и се стече по косата и. Виеше и се свят. Под нея имаше нещо твърдо и наклонено. Извъртя глава да го усети по-добре. Дърво. Мокра студена кърпа избърса лицето и.
— Добре ли си, Реба? — попита спокойно Долархайд.
Тя се отдръпна от гласа.
— Дишай дълбоко. — Изтече една минута. — Ще можеш ли да се изправиш!? Опитай.
Тя успя едва след като усети опората на силните му ръце. Стомахът и се надигна. Той изчака да отмине пристъпът.
— Сега нагоре по рампата. Помниш ли къде се намираш? — Тя кимна. — Извади ключа от ключалката, Реба. Влез вътре. Сега заключи и окачи ключа обратно, на шията ми. Остави го да си виси на мястото. Нека проверим дали наистина е заключено. — Тя чу как пробва бравата, — Добре. А сега иди обратно в спалнята, знаеш пътя.
Тя се спъна и падна на колене. Главата и клюмна. Той я хвана за ръцете, изправи я и и помогна да стигне до леглото.
— Седни на този стоп.
Тя се подчини.
— А СЕГА МИ Я ДАЙ! Тя се опита да се изправи, но силни ръце я притиснаха към мястото и.
— Стой мирно, иначе не мога да те предпазя от него! — предупреди я Долархайд.
Разсъдъкът и отново започна да функционира, но някак неохотно.
— Моля те, опитай! — прошепна тя.
— Реба, с мен е свършено.
Беше се изправил и вършеше нещо. Миризмата на бензин стана нетърпима.
— Протегни ръка, пипни това… Не го хващай, само го пипни! — Тя напипа нещо като стоманени ноздри, гладки отвътре. Дулото на пушка.
— Това е пушка, Реба. Двуцевка магнум. Знаеш ли какво може да се направи с нея? — Тя кимна. — Махни си ръката. — Студеното дуло опря, във вдлъбнатината на гърлото и. — Много ми се искаше да ти имам доверие, Реба. Много! — Сякаш плачеше, съдейки по гласа. — Беше ми толкова хубаво с теб! Наистина плачеше.