Спря на мястото, където децата бяха погребали котката си. Почвата беше рохкава. Когато двамата със Спрингфийлд бяха обсъждали в Атланта събитията тук, той си беше представял тези постройки боядисани в бяло. Оказа се, че са тъмнозелени.
Децата загърнали котката в кърпа за бърсане на чинии, сложили и цвете между лапите и я погребали в кутия за обувки. Греъм облегна ръка на оградата и подпря челото си. Котешко погребение, тържествен детски ритуал. Родителите са се прибрали в къщата, някак им е неудобно да прошепнат заупокойна молитва. Децата се споглеждат, изведнъж открили нова и непозната празнота в живота. Най-голямото свежда глава, после и другите. Градинската лопата е по-висока от тях. По-късно ще спорят дали котката е вече на небето при дядо Господ и Исус, известно време ще са кротки. Прозрението го осени така, както си стоеше, докато слънчевите лъчи пареха гърба му. Зъбльото не само е убил котката, но и отнякъде е наблюдавал как ще я погребат децата. Искал е да се наслади на този ритуал. Едва ли е пътувал два пъти дотук — веднъж, за да убие котката, после за семейството. Убил е животното и е изчакал децата да го намерят. Няма начин да се разбере кога точно са открили котката. Полицията няма сведения за непознат, разговарял с децата в онзи следобед, десетина часа преди престъплението. Но как Зъбльото се е добрал дотук, къде е чакал?
Зад оградата се простираха храсталаци. Някои от тях надвишаваха човешки бой и стигаха чак до крайпътните дървета. Греъм измъкна смачканата карта от задния джоб на панталона си и я разстла върху зида. Задната част от имота на Джейкъби граничеше с широка около половин километър горичка. Отвъд нея, извивайки на юг, имаше друг асфалтиран път, успореден на този пред къщата.
Греъм се качи в колата и подкара обратно към магистралата, засичайки разстоянието. Тръгна на юг и след няколко километра отби по отбелязаното на картата отклонение. Намали скоростта, пресметна изминатото разстояние и установи, че се намира приблизително зад къщата на Джейкъби отвъд горичката.
Пътят стигаше до незавършен жилищен квартал, очевидно предназначен за хора с по-ниски доходи. Беше толкова нов, че не бе нанесен на картата. Отби на близкия паркинг и изключи двигателя. Оставените наоколо коли бяха предимно стари модели, клекнали на уморените си пружини. Две бяха на трупчета.
Под самотно баскетболно табло с кош без мрежичка играеха чернокожи деца. Облегнат на колата, Греъм ги загледа.
Изпита желание да свали сакото си, но знаеше, че пистолетът 44-ти калибър и закачената за колана му плоска фотокамера веднага ще привлекат вниманието на минувачите. Винаги се чувстваше неудобно, когато хората се втренчваха в оръжието му.
Отборът с фланелки се състоеше от осем деца. Голите до кръста бяха единайсет. Викове и шумни спорове заместваха съдийството.
Дребен малчуган от отбора на голите бе съборен в борбата за една отскочила от таблото топка и ядосан си тръгна за вкъщи. Почти веднага се върна обаче, подсилен с бисквита, и отново се гмурна в мелето.
Крясъците и тупкането на топката по асфалта повдигнаха духа на Греъм. Един баскет, една топка. Отново се сети за множеството вещи, които притежаваше семейство Лийдс. Джейкъби също, съдейки по заключението на бърмингамската полиция, изключила вероятността за нападение с цел обир. Лодки и спортни съоръжения, къмпинг оборудване, фотоапарати, пушки, въдици. И по това двете семейства си приличаха.
Представил си ги живи, Греъм неволно си спомни и как изглеждаха след това. Изведнъж почувства, че повече не може да следи баскетболното сражение. Пое дълбоко дъх, прекоси пътя и навлезе в мрачната борова гора.
Храсталакът в края и бе гъст, но изтъня, когато Греъм се озова в дълбоката сянка на дърветата, покрили земята с дебел пласт борови иглички. Въздухът беше топъл и неподвижен. Синьоперести сойки кресливо предупреждаваха за наближаването му.
Теренът беше с лек наклон към леглото на пресъхнал поток, до което се издигаха няколко стройни кипариса. В червеникавата глинеста почва ясно личаха отпечатъците, оставени от миещи мечки и полски мишки. По дъното на потока имаше и човешки следи, повечето от детски крачета. Бяха дълбоки и с размазани очертания, очевидно оставени преди няколко превалявания. Оттатък дерето теренът отново се издигаше, почвата се промени на песъчлива, в подножията на боровете буйстваше дива папрат. Греъм се заизкачва с мъка по склона. Скоро сред дърветата проблесна слънчева светлина — там горичката свършваше. Между стволовете можеше да се види горният етаж на къщата на Джейкъби. Пак храсталак, надвишаващ човешки бой. Опираше чак до оградата на задния двор. Греъм с мъка го преодоля и спря там.