Колите пред микробуса бавно се раздвижиха, но съседното платно продължаваше да е задръстено. Обзе го нетърпение, искаше час по-скоро да се прибере у дома. Продължи да почуква по волана в такт с музиката, а лявата му ръка бавно свали страничното стъкло. Окашля се и изстреля зеленикава храчка към жената под себе си. Улучи я на сантиметър под голия пъп, после даде газ и се отдалечи. На фона на Хенделовата музика пискливите ругатни на жената почти не се чуха.
Голямата счетоводна книга беше поне стогодишна. Подвързана с черна кожа и пиринчени ръбове, тя беше толкова тежка, че Долархайд я беше поставил върху солидна масичка на колелца, която държеше под ключ в килера срещу стълбите. Още щом я зърна, изложена за продан на някакъв търг, обявен от банкрутирала печатница в Сейнт Луи, той разбра, че ще бъде негова.
Изкъпан и наметнал кимоното, той отключи килера и издърпа масичката. Нагласи я под репродукцията на Великия Червен дракон и разтвори книгата. В ноздрите го лъхна мирис на восъчна хартия. Най-отпред с едри, украсени лично от него в старинен стил букви имаше цитат от Откровението на свети Йоана: „Ето, голям червен дракон се яви на небето…“
Единствено една пожълтяла снимка най-отгоре не беше здраво залепена. На нея бе Долархайд като дете, изправен до баба си в подножието на стълбите. Стискаше здраво полата и, а баба му се беше изпънала вдървено със скръстени ръце.
Прелисти страниците, без да я погледне, пъхната там сякаш по погрешка.
Изрезките бяха доста. Най-старата съобщаваше за изчезването на възрастни жени в Сейнт Луи и Толидо. Полетата между изрезките бяха запълнени с равния му почерк, който наподобяваше почерка на самия Уилям Блейк. Буквите бяха изписани с черен туш, оформени калиграфически. Закрепени на страниците, отхапани части от човешки скалпове проточваха косми надолу. Като комети, уловени насред полет, за да влязат в божия албум.
Ето ги вестникарските статии за бърмингамското семейство Джейкъби, както и ролки с филми и диапозитиви, поставени в специално залепени джобчета.
На подобно внимание се радваха и материалите за семейство Лийдс. Едва след случая в Атланта пресата започна да го нарича „Зъбльото“. Във всички изрезки, отнасящи се до случая Лийдс, прякорът беше заличен. Направи същото и с изрезките от „Сплетника“ с яростни драски на яркочервен флумастер.
Обърна на чиста страница и изряза репортажа от „Сплетника“ така, че да се вмести в нея. Дали да включи и снимката на Греъм? Но думите „Психически болни престъпници“, изсечени над главата му, някак си оскърбяваха Долархайд. Не обичаше да гледа лудници и затвори, но лицето на Греъм го привличаше. Остави снимката настрана, по-късно щеше да реши какво да я прави.
Но Лектър… Лектър! Снимката му във вестника не беше достатъчно хубава, Долархайд имаше друга и я извади от кутията си в килера. Беше от времето на съдебния процес срещу доктор Лектър и на нея ясно личаха прекрасните му очи. И все пак според Долархайд не бе напълно задоволителна. Според него хора като доктор Лектър трябваше да бъдат изобразени върху мрачни ренесансови портрети. Защото единствен доктор Лектър на този свят притежаваше чувствителността и опита, които биха му позволили да разбере и оцени величието, могъществото на Долархайдовото Превъплъщение.
Чувстваше, че Лектър съзнава колко нереални са човешките същества, които, умирайки, ти помагат да постигнеш великата цел; съзнава, че те не са от плът, а от светлина, въздух, цветни петна, кратки звуци, покорно заглъхващи, когато ги укротиш… Като разноцветни балони, които се пукат във въздуха. Знаеше, че те имат значение единствено за Преобразяването, а то е нещо далеч по-важно от мизерния живот, за който се молят, пълзят на колене.
Писъците се бяха всмукали в Долархайд така, както скулпторът е просмукан от праха на камъка, който обработва.
Доктор Лектър бе способен да разбере, че кръвта и дъхът са само променливи елементи, предназначени да подхранват излъчването. Така както горенето подхранва светлината. Искаше му се да се срещне с доктор Лектър, да сподели чувствата си с него, да се насладят на единомислието си, да бъде признат от него така, както Йоан Спасител е признал Онзи, който дошъл след него, да го възседне, както Дракона възсяда апокалиптичните поредици на Уилям Блейк. И да заснеме смъртта му, когато душата му се слее със силата на Дракона.
Долархайд извади чифт нови гумени ръкавици и се приближи до писалището. Разгърна и изхвърли горната обвивка на рулото тоалетна хартия, после откъсна парче от седем части. Внимателно, с печатни букви, които пишеше с лявата си ръка, той започна писмото си до доктор Лектър.