— Да. Лектър знае ли, че писмото е у вас?
— Още не. Тази сутрин почиствахме килията му и го преместихме на друго място. Вместо с парцал, чистачът решил да изтърка умивалника с тоалетна хартия. Започнал да дърпа от рулото и така стигнал до писмото. Веднага ми го донесе. Всички ми носят, каквото открият.
— Къде се намира Лектър в момента?
— Още е във временната килия.
— Оттам може ли да види какво става в неговата?
— Момент, да помисля… Не, не може.
— Задръжте така, докторе.
Крофорд натисна второто копче на апарата и за миг остана загледан в двете мигащи светлинки. Крофорд, въдичарят, който лови хора, гледаше как тапата му се носи по течението. Натисна копчето на линията, която го свързваше с Греъм.
— Уил, доктор Лектър, изглежда, е получил писмо от Зъбльото. Открили са го в килията му, прилича на писмо от почитател. Търси одобрението на Лектър, проявява любопитство и към теб. Задава някои въпроси.
— Как би могъл да му отговори Лектър?
— Още не знам. Липсват някои части от писмото. Има шанс за кореспонденция, стига Лектър да не разбере, че знаем. Тази бележка ми трябва за лабораторен анализ, искам да поставя килията под постоянно наблюдение, но би било рисковано. Ако Лектър разгадае играта, никой не може да предвиди по какъв начин ще се опита да предупреди онзи мръсник. Имаме нужда от тази връзка, но и писмото е важно.
След това обясни къде е в момента доктор Лектър и как е била открита бележката.
— До Чесапийк са осемдесет мили и не мога да те изчакам, приятел. Какво ще кажеш?
— Десет души са убити за един месец. Не можем да си играем дълго на пощаджии. Така че тръгвай.
— Тръгвам — кимна Крофорд. — След два часа ще се видим.
Крофорд повика секретарката си.
— Сара, поръчай ми хеликоптер. Искам го веднага и не ме интересува кой ще го отпусне — нашите, вашингтонската полиция или морската пехота! След пет минути съм на покрива. Обади се в отдела за обработка на документи и им кажи да се качват и те на покрива. Хърбърт да сформира екип за претърсване. Веднага излитаме. — После отново се включи в линията на Чилтън: — Доктор Чилтън, трябва да претърсим незабелязано килията на Лектър и имаме нужда от помощта ви. Кой друг знае за находката?
— Никой.
— Къде е чистачът?
— Тук, в кабинета ми.
— Нека стои там и да си държи езика зад зъбите. От колко време Лектър е извън килията си?
— Около половин час.
— Това необичайно дълго ли е?
— Още не. Горе-долу толкова трае почистването. Но скоро ще разбере, че нещо става.
— Ето какво ще направите: веднага открийте домакина или инженера по поддръжката. Да спре водата и да изключи бушоните на етажа. Някой може да се завърти край килията на Лектър с инструменти в ръце. Да бърза, да е ядосан и да не отговаря на никакви въпроси. Разбирате, нали? Без излишни въпроси, обясненията ще давам аз. Погрижете се днес да не се събира боклукът, дано колата, вече не е минала. И не пипайте писмото, идваме!
Крофорд набра номера на началника на отдела за научни анализи.
— Брайън, със самолет ще пристигне едно писмо, писано вероятно от Зъбльото. Задачата е спешна и от първостепенна важност. Писмото трябва да се върне обратно в рамките на един час в същия вид, в който е дошло. Преди теб ще бъде проверено за влакънца и косми, трудни за откриване отпечатъци и документален анализ. Затова координирай нещата, ясно ли е?… Да, ще го донеса лично.
В асансьора бе топло — определените от федералните власти двайсет и три градуса. Когато Крофорд слезе от покрива с писмото, косата му, разбъркана от вихъра на витлата, смешно стърчеше. Спря пред вратата на лабораторията за власинки и косми и избърса лицето си с кърпичка.
В малката лаборатория цареше спокойна, и делова обстановка. Общото помещение беше претъпкано с кутии веществени доказателства, изпратени тук от всички краища на страната. Парчета скоч, служили за залепване на китки и усти, разкъсани и окървавени дрехи, чаршафи от леглата на мъртъвци…
Още докато се провираше между кашоните, Крофорд зърна Бевърли Кац през стъклото на една от стаите за изследване. Беше се изправила до покрита с бяла хартия маса, над която висеше детско комбинезонче. Сама в ярко осветеното помещение, тя внимателно обработваше дрешката с металната си четка — веднъж по посока на нишките, веднъж срещу тях. Дребни песъчинки и мръсотия се посипаха по бялата хартия. Сред тях, полюшвайки се във въздуха по-бавно от песъчинките, но по-бързо от мъхчетата, изскочи къдраво косъмче. Жената вдигна глава и го проследи с доволен поглед. Крофорд видя как устните и се размърдват и отгатна какво казва, макар да не долови нито звук.
— Пипнах те!