— Не изглеждаш напълно убеден.
— И не съм. Кой би могъл да бъде сигурен? Но в писмото пише: „Имам някои неща, които бих ви показал с удоволствие. Някой ден, когато позволяват обстоятелствата.“ Това може да се окаже съвсем сериозна покана за среща. Според мен не е проява на обикновена любезност.
— Какво ли иска да му покаже? — попита Крофорд. — Жертвите му са цели. Нищо не липсва на труповете, с изключение на няколко косъма и микроскопични частици кожа. А и те вероятно са били… Как се изрази Блум?
— Погълнати — отвърна Греъм. — Един господ знае с какво разполага. Помниш ли костюмите на Тремонт в Спокейн? Дори прикован към носилката, той ги сочеше с брадичка и се опитваше да привлече вниманието на полицаите към тях. Не съм сигурен, че Лектър непременно ще успее да примами Зъбльото, Джак. Просто казвам, че това е най-добрата ни възможност.
— Когато се разбере, че доктор Лектър е на свобода, ще настъпи страхотна паника. Вестниците ще ни изядат с парцалите. Възможността може би наистина е отлична, но все пак ще я запазим само за краен случай.
— Той сигурно не би посмял да се яви при предварително уговорена пощенска кутия, но е твърде вероятно да я наблюдава от разстояние — просто да провери дали Лектър го е предал. Ако е възможно да стори това, разбира се. А ние можем да подберем такова място, което да се наблюдава от определени места, и да разположим съответните постове.
Думите на Греъм му прозвучаха на самия него неубедително още докато ги изговаряше.
— Тайните служби разполагат с квартири, които никога не са използвали. Ще ни отстъпят някоя от тях. Но ако днес не пуснем обявата, ще трябва да чакаме до понеделник. Машините в печатницата се завъртат в пет часа сутринта местно време. Това отпуска на Чикаго час и четвърт допълнително за обявата на доктор Лектър. Ако, разбира се, има такава.
— А как стои въпросът със самото писмо, с което Лектър е поръчал обявата в „Сплетника“? Няма ли да спечелим повече време, ако се насочим към него?
— Нашите хора в Чикаго опипват почвата — обясни Крофорд. — Пощата стои в кабинета на редактора, който отговаря за страниците с лични обяви. Адресите на подателите остават на разположение в специален списък, който после се продава на фирми, търгуващи по пощата с продукти, предназначени за самотници — талисмани, гарантиращи успех в любовта, хапчета за потентност, сводничество от сорта на „Красиви азиатки ви очакват“, задочни курсове за подсилване на волевите качества. Знаеш какво имам предвид.
— Можем да наблегнем върху гражданското чувство на редактора и да го помолим да ни позволи да хвърлим един поглед на обявите и да си мълчи. Същевременно никак не ми се ще да рискуваме. Разчуе ли се, „Сплетникът“ ще ни окъпе в помия. Тогава ще ни е необходима официална заповед за обиск и проверка на входящата кореспонденция. Вече си го мисля.
— Дори от Чикаго нищо да не изскочи, пак можем да пуснем съобщение — каза Греъм. — Нищо няма да загубим, ако се окаже, че сме сбъркали по отношение на „Сплетника“.
— А ако се окаже обратното — че именно „Сплетникът“ е начинът им за връзка? Представяш ли си какво ще стане, ако не изглежда достоверно и само го подплашим? Целият ни труд хвръква по дяволите! Забравих да те попитам за Бърмингам. Откри ли нещо?
— Бърмингам спокойно можем да го зачеркнем. Къщата на Джейкъби е пребоядисана, обзаведена с нови мебели и обявена за продажба. Вещите на семейството чакат съдебно решение в някакъв склад. Прегледах ги, разбира се. Хората, с които разговарях, не познаваха отблизо нито Джейкъби, нито жена му. Всички повтаряха едно и също — изключително влюбена двойка, която не се стеснявала да проявява нежността си и пред хората. Сега от тях са останали пет кашона покъщнина в някакъв склад. Бих искал да… — Стига с това „бих искал“. Вече си начело на разследването. — Какво стана със знака на дървото?
— „Фрасни го по главата…“ Нищо не ми говори. Нито пък „Червения дракон“. Според Бевърли, която познава отлично „Ма-джонг“ и е надарена с пъргав ум, между двете значения не съществува връзка. А от косата му знаем, че не е китаец.
— Срязал е клончето с клещи за болтове. Не виждам…
Телефонът иззвъня. Крофорд каза няколко думи в слушалката и затвори.
— Лабораторията е готова със заключението си, Уил. Ела да се качим в кабинета на Зелър. Той е по-просторен и не толкова сив.
Сух като документ въпреки жегата, Лойд Боуман се присъедини към тях в коридора. В ръцете си размахваше влажни снимки, а под мишница стискаше дълги факсове.
— Джак, трябва да съм в съда в четири и петнайсет — забърза той пред тях. — Гледа се делото на фалшификатора Нилтън Ескю и любовницата му Нан. Онази, дето може да нарисува всеки съкровищен бон. Две години ме правиха луд с любимия си номер — да си вадят на цветен ксерокс пътнически чекове! Не мърдаха никъде без тях. Ще успея ли, или да звъня на прокурора?