— Гадно, лепкаво чувство.
— Знам. Но в къщата на брата на Крофорд ще бъдете в пълна безопасност. Никой на този свят, освен мен и Крофорд, дори не подозира за съществуването и.
— Бих предпочела да не говорим за Крофорд.
— Мястото е много приятно, ще видиш.
Тя напълни дробовете си с въздух и когато го изпусна, заедно с него като че ли отлетя и гневът. Едва сега се почувства уморена.
— Дявол да го вземе, едва не полудях — усмихна се тя. — Нима постоянно трябва да имаме работа с разни крофордци?
— Не. — Той отмести кошничката със солени бисквити, за да улови ръката и. — Какво знае Уили?
— Доста. Майката на приятеля му Томи домъкнала от супермаркета някакъв боклучав вестник, а Томи го показал на Уили. Вътре имало куп неща за теб, по всяка вероятност доста разкрасени. Пишело за Хобс, къде си бил след това, за Лектър. Доста беше разстроен. Предложих му да си поговорим по този въпрос, но той само ме попита дали съм знаела. Потвърдих, казах му, че си ми обяснил всичко, преди да се оженим. Поисках да му разкажа как в действителност стоят нещата, но той изрази желание да ги чуе от теб.
— Добре. Прави му чест. А кой беше вестникът? Вероятно „Сплетникът“.
— Не знам, сигурно.
— Много ти благодаря, Фреди! — изръмжа Греъм.
Яростта към Фреди Лаундс го обзе с такава сила, че той скочи на крака, отиде в тоалетната и се наплиска с ледена вода.
Телефонът звънна в момента, в който Сара влезе да се сбогува с Крофорд. Тя остави чадъра и чантата си и вдигна слушалката.
— Кабинетът на специален агент Крофорд… Не, господин Греъм не е тук… Почакайте, ще се радвам, ако… Да, утре следобед ще бъде тук, но нека ви…
Тонът и накара Крофорд рязко да се извърти заедно със стола си. Сара държеше слушалката така, сякаш всеки момент щеше да гръмне в ръката и.
— Попита за Уил и каза, че може би ще го потърси пак утре следобед — промълви тя. — Опитах се да го задържа.
— Кой беше?
— Каза: „Предайте на Греъм, че го е търсил Поклонника“. Така доктор Лектър нарича…
— Зъбльото — довърши Крофорд.
Греъм остави Моли и Уили да разопаковат багажа и прескочи до магазина. Откри жълти пъпеши и зряла диня. Паркира пред къщата и за миг остана неподвижен, стиснал здраво кормилото, Изпитваше чувство на срам, че заради него Моли е принудена да напусне любимия си дом и да живее сред непознати.
Крофорд се беше постарал. Къщата не можеше да се сравнява с безличните охраняеми квартири на ФБР, в които облегалките на столовете лепнат от докосването на хиляди потни длани. Беше приятна, прясно варосана дървена къща с цъфнали балсамови храсти пред вратата. Личеше си, че тук се е разпореждала внимателна ръка с чувство за ред. Дворът отзад се спускаше към залива Чесапийк. До брега се поклащаше сал за плуване. Зад спуснатите завеси пулсираше синьозелената светлина на включения телевизор. Вероятно Моли и Уили гледаха бейзбол.
Бащата на Уили бил пофесионален играч на бейзбол, при това добър. С Моли се запознали като деца в училищния автобус, оженили се в колежа.
Бащата на Уили бил резерва в отбора на „Кардиналите“, обикаляли заедно Флорида. Водели със себе си и Уили и тримата си прекарвали чудесно. В крайна сметка бил включен в мач и се представил блестящо. Играл в още две срещи. После изведнъж започнал да изпитва трудности при преглъщане. Хирурзите направили опит за отстранят тумора, имало метастази и ракът неумолимо настъпвал. Пет месеца по-късно починал, малко след като Уили навършил шест годинки.
Момчето продължаваше да гледа бейзболни мачове при всяка възможност, а майка му само когато беше разстроена. Греъм нямаше ключ и трябваше да почука.
— Аз ще отворя — разнесе се отвътре гласът на Уили.
— Чакай! — спря го Моли и миг по-късно лицето и надникна между перденцата. — Добре, може.
Уили отвори. Плътно до крака си държеше тояга за зашеметяване на риба. Сигурно е била в куфара му. Очите на Греъм засмъдяха при тази гледка. Моли пое чантата от ръцете му.
— Искаш ли кафе? — попита го тя. — Има и джин, но не е от онзи, който обичаш.
Уили изчака Моли да се скрие в кухнята и покани Греъм да излязат навън. От верандата се виждаха сигналните светлини на закотвените в залива кораби.
— Уил, има ли нещо, което трябва да знам, за да се грижа за мама възможно най-добре? — попита момчето.
— Тук сте в безопасност, Уили. Помниш ли колата, която ни следваше от летището? Тя имаше задачата да провери дали някой не ни следи. Няма начин да бъдете открити.
— Лудият иска да те убие, напи?
— Още не знаем. Просто се притесних при мисълта, че знае къде живеем.