— Ти ще го убиеш ли?
Греъм за миг затвори очи, после тихо отвърна:
— Не. Моята работа е да го открия. След това ще го вкарат в някоя психиатрична клиника и ще го лекуват. Няма да причинява повече зло на никого.
— Майката на Томи беше купила един вестник. Вътре пишеше, че си убил някакъв човек в Минесота, а после си бил в лудницата. Не бях чувал за това, вярно ли е?
— Да.
— Мислех да питам мама, но после реших, че е по добре да попитам направо теб.
— Правилно си решил. Не съм лежал в лудница, а в обикновена болница, в която лекуваха всякакви болести. — Разликата изведнъж придоби огромно значение за Греъм. — Бях в психиатричното крило на тази болница. Този факт те тревожи, защото съм женен за майка ти, нали?
— Обещах на татко да се грижа за нея и ще изпълня обещанието си.
Греъм разбра, че непременно трябва да разкаже някои неща на момчето. Но не му се искаше да са прекалено много. Светлината в кухнята угасна, през мрежата на вратата се мярна силуетът на Моли и той изведнъж усети тежестта на упрека и. Беше сигурен, че разговорът му с Уили направо къса сърцето и. А момчето очевидно не знаеше какво още да го пита.
— В болницата постъпих след оная история с Хобс — помогна му Греъм.
— Застреля ли го?
— Да.
— Как стана?
— Преди всичко трябва да знаеш, че Гарет Хобс не беше нормален. Нападаше студентки и ги убиваше.
— Как?
— С нож или нещо подобно. В дрехите на едно от момичетата открих метална стружка — от онези, които остават, като минеш тръба през инструмент за нарези. Нали помниш стружките, след като монтирахме външния душ? Търсех Хобс сред парнаджии и водопроводчици. Отне ми много време. В една строителна фирма се натъкнах на писмената му оставка. Нещо в нея ми се видя не както трябва. Не работеше никъде и трябваше да го потърся в дома му. Качвах се по стълбите на блока, в който живееше. С мен беше и един униформен полицай. Изглежда, Хобс ни е видял от прозореца. Оставаха ни още няколко стъпала, когато вратата му изведнъж се отвори и към нас се търкулна тялото на мъртвата му жена.
— Той ли я беше убил?
— Да. Изпратих полицая да повика на помощ специалните отряди, после чух вътре детски, писъци. Исках да изчакам, но просто не издържах.
— И влезе в апартамента?
— Да. Хобс беше сграбчил момичето откъм гърба и режеше гърлото му. Тогава го застрелях.
— Момичето умря ли?
— Не.
— Оправи ли се?
— Да, след известно време. Сега е съвсем наред.
Уили млъкна, за да възприеме чутото. От закотвена до брега яхта долетя едва доловима музика. Греъм даде време на момчето да си представи случилото се, но без да иска, картината изплува и пред неговите очи.
Той остави госпожа Хобс, вкопчила се в крака му, отпред на площадката. Тя бе надупчена на решето. Умря пред очите му. Иззад вратата се разнасяха нечовешки писъци. Свали от себе си хлъзгавите от кръвта пръсти на жената и се хвърли към вратата. Спука раменната си кост, докато я изкъртваше. Сграбчил дъщеря си, Хобс яростно се опитваше да и пререже гърлото. Притиснало брада до гърдите си, момичето отчаяно се дърпаше. Тежките 38-калиброви куршуми на Греъм попаднаха в целта, но психопатът продължаваше да реже момичето. Изведнъж седна на пода и се разплака, а дъхът на момичето излизаше със свистене. Греъм го подхвана и видя, че Хобс му е прерязал гръкляна, но не е засегнал артериите. Дъщерята гледаше с изцъклени очи ту него, ту баща си, седнал на пода и повтарящ „Видя ли, видя ли.“, докато не се катурна мъртъв настрани.
Тогава именно Греъм загуби вяра в своя револвер трийсет и осми калибър.
— Тази история с Хобс много ме разстрои, Уили — продължи той. — Беше постоянно пред очите ми, накрая вече не бях в състояние да мисля за нищо друго. Все си представях, че съм могъл да се справя и по-добре с положението. После изведнъж престанах да чувствам каквото и да било. Престанах да се храня, да разговарям с хората. Изпаднах в дълбока депресия. Един лекар ми предложи да вляза в болница и аз приех. След известно време усетих как започвам да отдалечавам от себе си този кошмар. Раненото момиче дойде да ме види. Беше се оправило, разговаряхме дълго. В крайна сметка успях да преодолея всичко и да се върна на работа.
— Толкова ли зле се чувства човек, когато убие някого, дори ако е бил принуден да го стори?
— Това е едно от най-страшните неща на света, Уили.
— Ще отскоча за минутка до кухнята. Искаш ли нещо, например една кока-кола?
Уили обичаше да му носи разни неща, но никога не признаваше, че му доставя удоволствие, и се правеше, че върши това покрай другото.
— Една кока-кола.
— Ще кажа на мама да дойде тук да погледа светлините на корабите.