— Мисля, че вие се нуждаете от помощ, господин Греъм.
— Извинете, но не ви разбирам. Секундната стрелка пълзеше бавно, бавно.
— Напоследък май сте доста зает, а?
— Достатъчно зает, за да нямам време за губене. Кажете по каква работа се обаждате.
— Работата ни е съвместна и я вършим по едни и същи места. Атланта и Бърмингам.
— Знаете ли нещо по въпроса?
В слушалката се разнесе тих смях.
— Дали знам? А вие интересувате ли се от господин Поклонника? Да или не? Ако излъжете, ще затворя!
Греъм зърна Крофорд през дебелото стъкло. Всяка от ръцете му стискаше по една телефонна слушалка.
— Да. Но знаете ли, тук звънят какви ли не хора и всички твърдят, че са в течение.
Стана една минута.
Крофорд свали едната слушалка и драсна нещо на лист хартия.
— Ако ви кажа колко ни безпокоят какви ли не болни хора, готови всичко да си признаят — продължи Греъм. — Но веднага ни става ясно, че дори не разбират за какво всъщност става въпрос. А вие?
Сара долепи един лист от външната страна на стъклото. На него пишеше: „Телефонна кабина в Чикаго. Полицията вече действа.“
— Знаете ли какво? — продължи приглушеният глас насреща. — Вие ще ми кажете нещо за Поклонника, а аз може би ще ви кажа прав ли сте, или грешите.
— Да преминем направо към човека, който ни интересува — предложи Греъм. — Говорим за Поклонника. — Откъде мога да знам дали този Поклонник е извършил нещо, което представлява интерес за мен? Извършил ли е подобно нещо?
— Да речем, да.
— Вие ли сте Поклонника?
— Не мисля да отговарям на този въпрос.
— Негов приятел ли сте?
— Нещо такова.
— Тогава го докажете. Кажете нещо, от което бих разбрал, че действително го познавате.
— Първо вие. Докажете, че вие го познавате. — Нервен кикот. — Сбъркате ли, затварям!
— Добре. Поклонника е десняк.
— Повечето хора са десняци, така че трудно може да сбъркате дори ако само налучквате.
— Поклонника е неразбран от хората.
— Без глупави общи приказки, моля!
— Поклонника е изключително силен физически.
— Да, има нещо такова.
Греъм хвърли поглед към часовника. Минута и половина. Крофорд окуражително му кимаше. Не му казвай нищо, което би могъл да преиначи.
— Поклонника е бял мъж, висок около метър и осемдесет. Но вие нищо не казвате! Все още не мога да преценя познавате ли го изобщо!
— Искате ли да прекъснем този разговор?
— Не, но нали щяхме да разменяме информация.
— Според вас луд ли е Поклонника?
Оттатък стъклото Блум енергично заклати глава.
— Предпазлив човек като него едва ли е луд — рече Греъм. — Мисля, че е просто различен. Вероятно много хора го вземат за луд, но причината за това е, че той просто не ги допуска до себе си и те не го разбират.
— Опишете ми подробно какво според вас е направил на госпожа Лийдс и аз може би ще ви кажа дали сте прав.
— Не искам.
— Довиждане.
Сърцето на Греъм подскочи, но в следващата секунда усети, че отсреща някой все още диша.
— Не мога, преди да съм сигурен, че…
Ясно чу как вратата на кабината в Чикаго рязко се разтвори и слушалката явно падна. Разнесоха се приглушени гласове и тъпи звуци от ударите на слушалката по стената.
— Не мърдай! Ръцете на врата! Излизай бавно, заднишком! Бавно, казах! Ръцете на стъклото! Раздалечи ги!
В душата на Греъм нахлу сладко облекчение.
— Нямам оръжие, Стан! Служебната карта е във вътрешния ми джоб. Ох, гъделичкаш ме!
След миг по линията се чу груб и малко объркан глас.
— С кого разговарям?
— Уил Греъм от ФБР.
— Аз съм сержант Станли Ридъл от полицейското управление на Чикаго. Ще ми обясните ли какво става?
— Вие кажете, нали арестувахте някого?
— Точно така. Репортера Фреди Лаундс, познавам го поне от десет години. Ето ти бележника, Фреди. Трябва да му предява някакви обвинения?
Лицето на Греъм побеля, лицето на Крофорд почервеня. Доктор Блум гледаше бавно въртящите се магнитофонни ролки.
— Ало, чувате ли ме?
— Да — каза Греъм сподавено. — Искам да му предявите обвинение за вмешателство в разследването на престъпление. Арестувайте го и го предайте на прокурора.
Изведнъж се чу гласът на Лаундс. Очевидно бе изплюл лигнина от устата си, защото говореше бързо и ясно:
— Уил, слушай…
— Каквото имаш да ми кажеш, ще го кажеш на прокурора. Предай слушалката не сержант Ридъл.
— Знам нещо, което…
— Дай слушалката на Ридъл! — кресна Греъм.
В този момент се намеси и гласът на Крофорд:
— Остави на мен, Уил — спокойно се разпореди той.
Греъм тресна слушалката с такава сила, че трясъкът в репродукторите накара всички в стаята да подскочат. После изскочи от кабината и излезе в коридора, без да погледне към никого.