— Може — обади се Крофорд.
На стрелбището Спъргън бе в стихията си. Накара Греъм да си затъкне ушите с восъчни топчета, нахлузи наушници, върху тях, а после започна да му пуска мишени от най-невероятни ъгли. С чувство на облекчение откри, че Греъм не използва служебен револвер трийсет и осми калибър, но в същото време изпита безпокойство от искрата, която излиташе от силно скъсеното дуло на личното му оръжие. В продължение на два часа не спряха нито за секунда. Когато стрелбата свърши, инспекторът настоя сам да провери хлабавината на ударника на личното оръжие на Греъм, четирийсет и четвърти калибър.
Преди да отпътува за последната си вечер в компанията на Моли и Уили, Греъм взе душ и смени дрехите си, пропити от барутен дим.
След вечеря тримата отидоха в супермаркета. Греъм посвети прекалено дълго време на избирането на пъпеши, после натъпка количката с продукти и мимоходом забеляза, че предишният брой на „Сплетника“ все още стои по рафтовете покрай касите. Отправи една мълчалива молитва Моли да не обърне внимание на броя, който щеше да се появи тук утре сутринта. Нямаше желание да и разказва какво бяха намислили.
Тя го попита какво ще иска за вечеря през следващата седмица и той се принуди да и съобщи, че заминава за Бърмингам. За пръв път я излъга и това го накара да се почувства мръсен като стара банкнота.
Гледаше я между щандовете. Моли, неговата красива бейзболна съпруга, която вечно ги проверяваше за подутини по телата, настояваше Уили и Греъм да се преглеждат на всеки три месеца, потискаше страха си от тъмнината. Моли, с изстраданото познание, че времето е щастие. Моли, която знаеше цената на прекараните заедно дни и умееше да задържи до безкрайност всеки кратък миг. Тя го бе научила да изпитва наслада от всичко.
Канонът на Пахелбел изпълваше със звуци слънчевата стая, в която се бяха опознали. Бяха обзети от невероятен екстаз, но дори в онзи миг сянката на страха прободе сърцето му. Всичко бе прекалено хубаво, за да продължи дълго.
Изправена пред отрупаните щандове, Моли току прехвърляше чантата си от едното рамо на другото. Сякаш пистолетът вътре тежеше много повече от шестстотин грама.
Ако можеше да чуе думите, с които обсипваше нещастните пъпеши, Греъм сигурно би се обидил сам на себе си. „Трябва да го натикам в гумен чувал този мръсник! Ще го натикам, и толкоз!“ Натоварени неравномерно с лъжи, пистолети и продукти-, тримата приличаха на малка тържествена армия.
Моли усещаше нещо, но си мълчеше. Загасиха лампите и си легнаха, без да разменят нито дума. В съня си Моли чу тътена от стъпките на лудия, отекващи в просторна къща с многобройни помещения.
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Има един павилион на международното летище „Ламбърт“ в Сейнт Луи, което предлага вестници от всички краища на Съединените щати. Издания от Ню Йорк, Вашингтон, Чикаго и Лос Анджелес пристигаха тук с товарни самолети и можеха да бъдат купени в деня на излизането им.
Като повечето подобни павилиони, този беше собственост на търговска мрежа и редом с обикновените вестници и списания продавачът бе задължен да предлага какви ли не боклучави издания.
„Чикаго Трибюн“ пристигна към десет часа вечерта в понеделник, а на пода до него тупна и пакет „Национален сплетник“, още топъл от печатарската машина.
Продавачът приклекна и се зае да подрежда на лавицата новия брой на „Трибюн“. Чакаше го много работа, защото колегите му от дневната смяна както обикновено не бяха подредили нищо. С крайчеца на окото си зърна чифт черни ботуши с ципове, спрели на крачка от току-що докараната пратка. Зяпач. Не, не е зяпач, тъй като върховете на ботушите сочеха към него. Вероятно иска да купи нещо. Продавачът реши да приключи с подреждането на „Трибюн“, но гърбът му просто настръхна от настоятелния поглед на непознатия. Хората в този бизнес не се отличават с особена любезност, тъй като нямат постоянни клиенти.
— Какво искаш? — Погледът на продавача се повдигна и обхвана коленете на клиента.
— Един „Сплетник“.
— Ще почакаш да развържа пакета. Ботушите не помръднаха. Бяха прекалено близко. — Казах да почакаш, докато развържа пакета — тросна се продавачът. — Нали виждаш, че имам работа.
В полезрението му се мярна ръка с нещо блестящо между пръстите и канапът на връзката изпука. Метален долар звънна на сантиметри от носа на продавача, ръката издърпа чист екземпляр от средата на пакета, няколко броя се разпиляха по цимента. Продавачът скочи на крака със зачервено лице и видя гърба на мъжа, който се отдалечаваше с вестник под мишница.