— Ей, ти!
— Аз ли? — обърна се мъжът.
— Ти я! Нали ти казах!
— Какво ми каза? — Мъжът се върна и доближи продавача. — Какво ми каза?
Грубите търговци обикновено успяват да раздразнят клиентите си. Но този беше спокоен, страшно спокоен. И в спокойствието му имаше нещо ужасяващо. Вестникарят наведе очи към пода и промърмори:
— Трябва да ви върна четвърт долар.
Долархайд му обърна гръб и си тръгна. А бузите не вестникаря пламтяха още половин час след инцидента. Този тип беше тук и миналата седмица. Ще го науча аз него, ако пак се появи! Под щанда си имам нещо точно за такива.
Долархайд не погледна „Сплетника“, докато не напусна района на летището. Посланието на доктор Лектър от четвъртък бе събудило у него противоречиви чувства. Прав бе да го нарича красавец, разбира се, и му беше приятно да го прочете. Защото той наистина е красавец! Същевременно изпита леко презрение към доктора поради страха му от онзи полицай. Оказа се, че доктор Лектър не е бог знае колко по-проницателен от останалата тълпа.
Въпреки това изгаряше от нетърпение да разбере дали му е пратил ново послание. Ще изтърпи, докато се прибере у дома. Долархайд се гордееше със самообладанието си.
Изкара колата от паркинга и се усмихна при спомена за вестникаря. Преди време положително би се извинил за безпокойството и едва ли би посмял да се върне до щанда. Години наред бе проявявал мекушавост и хората му се качваха на главата. Но вече не беше така. Онзи тип би могъл да нагруби Франсис Долархайд, но не и да се изправи срещу Дракона. Всичко бе част от Преобразяването. Минаваше полунощ, но работната лампа над бюрото му продължаваше да свети. Дешифрирано и свито на руло, посланието от „Сплетника“ лежеше забравено на пода. На мястото, откъдето го изряза, зееше дупка. Тайният дневник на Франсис Долархайд лежеше разтворен под картината с Дракона, а лепилото под новите изрезки още не беше засъхнало. Най-отдолу на страницата беше прикрепено малко целофаново пликче, все още празно. Над него бе изписано с едри печатни букви: „С ТЕЗИ НЕЩА ТОЙ МЕ ОСКЪРБИ!“ Долархайд не беше зад бюрото.
Бе седнал на стълбите към мазето и ноздрите му се изпълваха от хладния мирис на пръст и плесен. Лъчът на фенерчето опипваше старите, покрити с чаршафи мебели, прашните повърхности на големите огледала, окачени някога из цялата къща, но днес струпани и забравени край стените на мазето. В ъгъла беше дървеният сандък, в който имаше една кутия, пълна с динамит.
Лъчът се задържа на висок и увит в плат предмет, тикнат сред други захвърлени вещи в най-отдалечения ъгъл. Долархайд стана и се насочи към него, а по лицето му полепнаха паяжини. Протегна ръка, дръпна плата и кихна от вдигналия се облак прах. Премигна с насълзени очи и насочи лъча на фенерчето към стария инвалиден стол, изработен от масивен бук. Беше тежък и солиден, с висока облегалка. В мазето имаше още два стола от същия тип. Общината ги беше подарила на Баба още в началото на четирийсетте години, когато тя реши да създаде тук дом за инвалиди.
Долархайд започна да тика стола към вратата. Колелата му жалостиво проскърцаха. С лекота го вдигна и го понесе нагоре по стълбите въпреки тежестта му. В кухнята намери масльонка и смаза главините на колелата. Предните продължаваха да проскърцват, но лагерите на задните ги биваше и се въртяха с лекота.
Жуженето на колелата беше успокояващо и Долархайд усети, че изгарящата ярост започва да го напуска. Продължи да ги върти с пръст и неусетно започна да си тананика.
ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
Фреди Лаундс излезе от редакцията на „Сплетника“ във вторник по обяд. Беше уморен, но доволен. Още в самолета успя да редактира материала си и го предаде за печат само половин час след приземяването.
След това се залови с бъдещата книга и забрани да го свързват с когото и да било. Беше организиран човек и вече имаше петдесет хиляди думи, готови за печат и подкрепени със солидна документация.
В момента, в който Зъбльото бъде заловен, Фреди ще е в състояние да предложи зашеметяващ репортаж и подробен анализ на цялата акция. Материали имаше предостатъчно. Уреди на негово разположение да бъдат тримата най-добри репортери в „Сплетника“, готови да се включат при първия подаден сигнал. Броени часове след залавянето щяха да имат всички подробности от мястото, където живееше Зъбльото.