Прожекционният апарат беше още включен. Долархайд продължи да стиска ролката с филмчето. По яркия правоъгълник на екрана, акомпанирани от протяжните въздишки на вятъра, пробягваха сцени, които съществуваха още само във въображението му.
В душата му нямаше мъст, само Любов и мисли за Славата, която го очакваше. Сърца забързани и заглъхващи, като тичащи стъпки, чезнещи в далечината. Той буйства. Буйства, преизпълнен с Любов, семейство Шърман му се разкрива. Минало няма, само предстояща Слава. Не мисли за майчиния дом. Всъщност съзнателните му спомени от този период са крайно малобройни и смътни.
По някое време, докато беше двайсетинагодишен, спомените на Долархайд от времето, прекарано в дома на майка му, избледняха в далечината, оставили само загладена следа на повърхността на съзнанието му. Знаеше, че живя там само един месец. Беше забравил, че го отпратиха, задето обеси котката на Виктория, когато бе на девет години.
Един от малкото образи, запазил в съзнанието си, бе самата къща, цялата осветена, гледана от улицата в зимния здрач, когато минаваше покрай нея от училището „Потър Джерард“ към пансиона, в който живееше. Пансионът бе на една миля оттам.
Спомняше си и мириса на библиотеката на Воукт — сякаш някой току-що е вдигнал капака на отдавна неизползвано пиано. В нея го приемаше майка му, когато трябваше да му даде коледни подаръци. Не си спомняше лицата по прозорците на втория етаж, които го следяха как стъпва на заледения тротоар с омразните практични подаръци под мишница. Защото бързаше към онова спокойно островче, което съществуваше само във въображението му и беше доста различно от град Сейнт Луис.
На единайсетгодишна възраст вече водеше напрегнат и пълноценен живот, създаден изцяло от фантазията му. Когато напрежението на Любовта ставаше непоносимо, той се облекчаваше, като измъчваше домашни животни със съвсем ясното съзнание за евентуалните последици. Те бяха тъй питомни, че нещата винаги минаваха гладко. Властите така и не успяха да свържат името му с някоя от тъжните локвички кръв, попили в не циментирания под на някой гараж.
Днес, четирийсет и две годишен, той не помнеше това. Никога не се сещаше за обитателите на майчиния си дом — Мариан, доведените му сестри и брат. Понякога те присъстваха като блестящи фрагменти в трескавите му сънища — променени и някак издължени, в ярки папагалски окраски, надвесени като богомолки над главата му. Когато се обръщаше към миналото, което не правеше често, разполагаше с достатъчно и съвсем задоволителни спомени, свързани с казармата.
Седемнайсетгодишен го хванаха да прескача през прозореца на някаква самотна жена с цел, която така и не можаха да установят. Предложиха му избор — или да се запише доброволец в армията, или да застане пред прокурора. Предпочете армията.
След общата подготовка го изпратиха в школа за фотолаборанти, а оттам замина за Сан Антонио в щата Тексас, където получи назначение във военната болница „Брук“. Работата му беше да проявява учебни филми за медицинския персонал.
Хирурзите в „Брук“ се заинтересуваха от лицето му и решиха да го отремонтират; Направиха му сложна 2-образна пластична операция на носа, като имплантираха хрущял от ухото му, за да удължат ноздрите. Устната му оправиха по метода на Абе, събрал в операционната зала многочислена лекарска публика.
Хирурзите се гордееха с постижението си. Долархайд отказа да се погледне в огледалото и само рееше поглед през прозореца.
Изходящият дневник на филмотеката от този период показваше, че Франсис Долархайд е изписвал множество филми за травматологията и ги е задържал по цял ден.
През 1958 година подаде молба за оставане на свръхсрочна служба и беше изпратен в Сеул, Корея, да промива филми от разузнавателните самолети, които всекидневно прелитаха над Трийсет и осмия паралел. На два пъти му дадоха отпуск и той го прекара в Хонг Конг. През 1959 година Хонг Конг и Каулун можеха да задоволят всякакви апетити.
Баба излезе от санаториума през 1961 година, замъглена от успокоителни. Долархайд подаде молба да бъде уволнен два месеца предсрочно и молбата му бе удовлетворена. Върна се у дома да се грижи за баба.
Този период от живота му се отличаваше със странно спокойствие. Получи работа в лабораторията „Гейтуей“, а заедно с нея и възможност да наеме жена да се грижи денем за баба. Вечер двамата сядаха в дневната и мълчаха. Тишината в голямата къща се нарушаваше само от мелодичния звън на стария стенен часовник.