— Мога ли да си взема една слива? — попита той, видял пръснатите по масата и плодове.
— Разбира се, много са хубави.
Реба МакКлейн беше около трийсетгодишна, с хубаво прерийно лице, оформено от добра костна система и решителност. В основата на носа си имаше малък звездовиден белег. Косата и бе смесица от пшеница и червено злато, лицето и ръцете и бяха покрити със симпатични лунички. На фона на студените плочки и неръждаемата стомана в лабораторията изглеждаше ярка като есента.
Долархайд можеше да я разглежда на спокойствие, да позволи на очите си да шарят по нея като вятър в полето. Тя не беше в състояние да парира погледа му.
Когато разговаряше с жени, по кожата си усещаше топли петна, които го сърбяха. Те се движеха по тялото му в зависимост от това къде според него го гледаше съответната жена. Дори когато жената се извръщаше, той подозираше, че тайно наблюдава отражението му. Постоянно беше нащрек по отношение на гладките повърхности, които можеха да служат за огледало, познаваше всички възможни ъгли на отражението така, както пуснатата в басейн акула познава границите на своя затвор.
Но сега кожата му остана хладна. Нейната беше изпъстрена с лунички, проблясваше като седеф по шията и вътрешната страна на китките и.
— Елате да ви покажа помещението, в което Фъргюсън иска да монтира апарата — предложи тя. — Ако искате, можем и да го премерим. Премериха го.
— А сега ще ви помоля за една услуга — рече Долархайд.
— Слушам ви.
— Трябва ми малко инфрачервена лента. Високочувствителна, най-малко хиляда нанометра.
— Ще трябва да я държите в хладилната камера дори след като я използвате.
— Знам.
— Ако ми кажете при какви условия ще снимате, може би ще…
— Ще снимам от разстояние два-три метра, с филтри „Ратън“ върху основното осветление. — Прозвуча така, сякаш се готвеше за тайна мисия. — В зоологическата градина, в „Света на мрака“. Имам поръчка да заснема някои нощни животни.
— Трябва да са много ужасни, щом не искате да използвате купешка ултрачервена лента.
— Така е.
— Ще ви набавя, каквото трябва. Но вероятно знаете, че всички, които работят тук, са на отчет в Департамента на отбраната. Изнесените материали се записват в дневника.
— Да, знам.
— За кога ще ви трябва?
— Около двайсето число.
— Излишно е да ви предупреждавам, че колкото по чувствителна е лентата, толкова по-трудно се борави с нея. Трябва да я съхранявате в хладилна камера, да я пренасяте в хладилна чанта. В четири часа ще правим проба на подобен материал, ако искате, можете да му хвърлите едно око. Тъкмо ще си подберете емулсия, която да ви свърши работа.
— Ще дойда.
Долархайд си тръгна, а Реба МакКлейн преброи сливите. Беше взел една.
Странен човек е този Долархайд. Когато светна лампата, в гласа му изобщо не се забеляза обичайното тромаво състрадание към недъга и. Може би е знаел предварително, че е сляпа. А може да не му пука от такива неща, което би било за предпочитане.
ТРИДЕСЕТА ГЛАВА
В Чикаго погребваха Фреди Лаундс. Разноските бяха изцяло поети от „Националния сплетник“, а шефовете му направиха всичко възможно погребението да бъде извършено още в четвъртък, на другия ден след смъртта му. Така снимките от него щяха да влязат в броя, който се печаташе в четвъртък през нощта. Службата се проточи, същото стана и с церемонията около гроба.
Радио евангелистът явно се опиваше от собственото си красноречие. Измъчван от тежък махмурлук, Греъм правеше усилия да наблюдава присъстващите.
Наетият църковен хор усърдно си заработваше надницата около гроба, фотоапаратите на репортерите от „Сплетника“ неуморно жужаха. Събитието се отразяваше и от два телевизионни екипа. Полицейски фотографи с журналистически карти през шията усилено снимаха сред навалицата.
Греъм разпозна няколко цивилни полицаи от чикагския отдел „Убийства“, и толкоз. Останалите лица не му говореха нищо.
Тук бе и приятелката на Фреди — Уенди от „Уенди Сити“. Седнала под навеса близо до ковчега, тя беше толкова променена с черния си костюм и завързаната отзад руса перука, че Греъм едва я позна. След последния псалм тя колебливо се изправи, пристъпи крачка напред, коленичи до ковчега и положи глава на него. Разперените и ръце потънаха в килима от хризантеми, светкавиците на репортерите засилиха интензивността си. После опечалените се насочиха към изхода, а тревата под краката им тихо шумолеше.
Греъм се изравни с Уенди. През железните пръчки на оградата надничаха любопитни лица на зяпачи.
— Добре ли сте? — попита я той.
Уенди спря сред надгробните плочи и го изгледа. Очите и бяха сухи.