— Джин с тоник? — попита тя.
— Само тоник, ако обичате.
— Мога да ви предложа и сок.
— Тоник.
— Не пиете, така ли?
— Да.
— Елате в кухнята. С уверени крачки Реба отиде до хладилника и го отвори. Опипа чевръсто съдържанието му и предложи:
— Имам орехов пай, страшен е. Искате ли?
— Чудесно.
Тя извади кутията пай от камерата и я сложи на масата до себе си. Разпери пръсти да определи средата на капака и си я отбеляза с клечка за зъби.
Долархайд се опита да завърже разговор, за да не усети тя колко напрегнато я наблюдава.
— Откога работите в „Бейдър“? Въпрос, лишен от шипящи.
— От три месеца. Не знаехте ли?
— Обикновено ми съобщават само най-необходимото.
— С вашите чертежи за лабораторията положително сте настъпили нечий мазол — усмихна се тя. — Но техниците са много доволни. Инсталацията е отлична, крановете са точно където трябва да бъдат.
Средният пръст на лявата и ръка докосна клечката за зъби, а палецът и опря в ръба на кутията. После показалецът леко натисна ръба на ножа и парчето пай бе отрязано.
Той с интерес гледаше блестящото острие в ръцете и. Още не можеше да се освободи от странното чувство, че може да наблюдава на воля тази жена. Никога досега не му се беше случвало да гледа хората колкото си ще.
Реба направи за себе си джин с тоник и двамата се върнаха във всекидневната. Ръката и за миг се задържа над лампиона в ъгъла, усети липсата на топлина и го включи.
Долархайд изяде пая си на три залъка, седнал вдървен на дивана. Пригладената му коса проблясваше под светлината на лампиона, яките му ръце бяха отпуснати на коленете. Тя се облегна удобно в стола си и вдигна крак на ниска възглавничка.
— Кога ще снимате в зоологическата?
— Вероятно другата седмица. — Сега вече се радваше, че си направи труда да позвъни в зоопарка и да им предложи няколко кадъра с новата лента. Дандридж можеше да провери.
— Тази зоологическа градина е чудесна! — възкликна тя. — Веднъж бях там със сестра ми и племенницата. Дават да се галят животните и аз прегърнах една лама. Беше мека и приятна, но такава смрад! Цял ден имах чувството, че върви по петите ми, докато не си смених блузата. Това беше ВОДЕНЕ НА РАЗГОВОР. Сега трябваше да каже нещо или да си ходи.
— Как стана така, че постъпихте в „Бейдър“? — попита той.
— Ами работех в института за слепи „Райкър“ в Денвър и се натъкнах на предложението. Беше окачено на дъската за обяви. „Бейдър“ се готвеше да сключи голям договор с Департамента на отбраната и трябваше да спази правителствените изисквания при назначенията, да вземе задължителния процент жени, инвалиди и от малцинствата. В общо осем свободни места успяха да вместят шест жени, двама чернокожи, двама мексиканци, една парализирана и мен. Всеки от нас отговаряше поне на две от категориите.
— Но вие сте истинска находка за „Бейдър“ — рече той.
— Другите също. „Бейдър“ не прави подаръци.
— А преди това? — попита той и усети как леко се изпотява. Разговорите го затрудняваха, но възможността да я гледа не беше за изпускане. Краката и бяха хубави. При бръсненето бе порязала единия глезен. Усети тежестта на бедрата и по дължината на ръцете си. Безжизнени.
— След гимназията постъпих направо в „Райкър“ — рече тя. — Десет години обучавах хора, изгубили наскоро зрението си. Това е първата ми работа навън.
— Навън?
— Да, навън, в широкия свят. В „Райкър“ бях напълно изолирана. Обучавах слепци за живота в света на зрящите, но аз самата не живеех в този свят. На тази тема говорехме до втръсване. Накрая ми писна и реших да изляза навън и да придобия практически опит. Отначало възнамерявах да се насоча към говорната терапия — да помагам на Деца със слухови и говорни недостатъци. Някой ден сигурно ще се заема с това. — Тя глътна остатъка от питието си и продължи: — Знаете ли, имам замразени кюфтенца от раци, много са хубави. Искате ли? Нищо, че първо ви предложих сладко.
— Ъхъ. — Вие готвите ли?
— Ъхъ.
На челото и се появи едва забележима бръчица, тя стана и се отправи към кухнята.
— А кафе? — разнесе се оттам гласа и.
— Ъхъ. Реба зачекна темата за цените на хранителните продукти, но не получи отговор. Върна се в дневната, отпусна се на дивана, опря лакти на коленете си.
— Добре, нека поговорим и да изясним нещата — предложи тя.
Мълчание.
— Вие съвсем млъкнахте. Не сте казали нито дума, откакто споменах за говорната терапия. — Гласът и беше любезен, но твърд, без следа от съчувствие. — Аз ви разбирам, защото говорите ясно и умея да слушам. Но хората не умеят да слушат внимателно. Все питат: „Какво казахте?“ Но ако не искате да разговаряме, нямам нищо против. Само че ще бъде жалко, защото мен ме интересува това, което ще кажете.