— Ъ-мм… Добре — промълви Долархайд. Беше му ясно, че малката и реч е важна за нея. Дали пък не иска да го направи член на своя клуб за обременени, покривали поне две категории? Като нея и парализираната китайка? Коя ли е неговата втора категория? Следващият и въпрос направо го зашемети.
— Мога ли да докосна лицето ви? — попита тя. — Искам да разбера дали сте усмихнат, или се мръщите. — Добави кисело: — Искам да разбера дали да си затварям устата. Ръката и се вдигна в очакване. Как ли ще се оправя в света, ако и отхапе няколко пръста? Дори с ченето, което носеше извън дома си, той би могъл да и отхапе пръстите като солети. Ако опре пети в пода и се облегне за опора на канапето, ако улови здраво китките и, тя по никакъв начин не би успяла да се дръпне навреме. Хрус, хрус, хрус, хрус. Ще и остави палеца, за да премерва средата на пая.
Хвана тънката и китка с два пръста и я извърна към светлината. Дланта и беше добре оформена, стегната и здрава. Беше изпъстрена с белези, някои съвсем неотдавнашни. На опакото имаше гладък белег, вероятно от изгорено.
Твърде близо е до дома. Процесът на Преображението едва е започнал. Няма да може повече да я гледа. Явно не знае нищо за него, след като си позволява да моли за подобно невероятно нещо. Значи не участва в клюките.
— Приемете на доверие, че съм се усмихнал — рече накрая. Този път се справи с проклетото „с“. На лицето му действително се появи подобие на усмивка, безупречно подредените му официални зъби проблеснаха.
После пусна китката в скута и. Пръстите и се провлачиха по плата като извърнат поглед.
— Кафето май е готово — промълви тя.
— Аз си тръгвам.
Трябваше да се прибере у дома. Да се отпусне.
— Ако съм ви засегнала, не съм го искала — каза тихо тя.
— Няма нищо.
Реба остана неподвижна на дивана, докато чу как ключалката щракна зад гърба му. После се изправи, наля си още джин с тоник и сложи на грамофона няколко плочи на Сеговия. Мястото на Долархайд на канапето все още беше топло, въздухът носеше следи от присъствието му — боя за обувки, нов кожен колан, скъп лосион за бръснене.
Какъв затворен човек, господи! В службата за него не се говореше почти нищо. Веднъж Дандридж рече на един от подмазвачите си „онзи мръсник Долархайд“, и толкоз.
За Реба правото на уединение означаваше много. Като дете, докато се учеше да се оправя след загубата на зрението си, тя изобщо не можеше да се уедини.
Сред хората никога не знаеше дали някой не я наблюдава. Затова затвореността на Франсис Долархайд и допадна. От него не усети никакво състрадание и това беше хубаво. Джинът също. Изведнъж Сеговия и досади, тя стана и пусна любимите си записи на звуци, издавани от китове.
Три трудни месеца в новия град. Чакаше я зимата, когато трябваше да налучква бордюра на тротоара под снега. Охо! Смелата дългокрака Реба МакКлейн се отдава на проклетото самосъжаление! И дума не бива да става. Дълбоко в нея клокочеше гневът на инвалида. Не успяваше да се освободи от него, но затова пък се научи да го използва като гориво, което подхранва неукротимия и стремеж към независимост, подсилва решимостта и да изсмучи максимума от всеки ден съществование.
Реба знаеше, че вярата в някаква естествена справедливост е само мъждукаща в мрака светлинка, знаеше, че колкото и да се напъва, краят ще е като на всички — просната по гръб с тръбичка в носа и единствен въпрос в помътеното съзнание: „Това ли беше всичко?“
Знаеше, че никога не може да притежава светлината, но затова пък би могла да има други неща. Доставяше си удоволствия — особено чрез работата с учениците, и това удоволствие се подсилваше по странен начин от знанието, че няма да бъде нито наградена, нито порицана, задето им помага. Когато се сприятеляваше, винаги се отнасяше предпазливо към хора, които насърчаваха зависимостта на такива като нея и се опиваха от нея. Беше имала връзка с такива хора — те изпитваха влечение към слепите и бяха нейни врагове.
Връзка? Реба знаеше, че е физически привлекателна за мъжете — бог и бе свидетел, че доста у тях не пропускаха да я опипат, докато и предлагаха помощта си.
Тя обичаше секса, но още преди години бе научила една истина за мъжете — най-много ги е страх да не си окачат бреме на врата. Страхът им нарастваше неимоверно в нейния случай. Не обичаше и мъжете да се промъкват в леглото и и да изчезват после на пръсти, сякаш крадяха пиле от чужд кокошарник.
От време на време приемаше поканите на Ралф Манди и двамата отиваха в някой ресторант. Ралф беше обладан от натрапчивата идея, че е неспособен да обича поради раните, които му е нанесъл животът. Напомняше и това толкова често, че тя се чувстваше като попарена с вряла вода. Беше забавен, но не желаеше да го притежава.