Той отстъпи половин крачка — от онези, с които мечоносецът преминава от защита в атака.
— Аз израснах с петима братя, които ме мразеха, с баща, който ме пренебрегваше и презираше, с любяща майка, която искаше да ме превърне в оръдие на отмъщението си — изсъска той. — Израснах от другата страна на реката, срещу селата на отвъдстенците. Погледнех ли от кулата, виждах вас, в свободните земи. Имала си съпруг, който те е обичал? Аз пък имах десетки възлюбени, които мама водеше в леглото ми, за да ме шпионират. Щяла си да станеш шаман-отвъдстенец? Мен пък ме обучаваха да водя армиите на Дивото, за да смажа Алба и да отърва света от краля, за да се почувства майка ми отмъстена. Рицарите от ордена са те отвлекли? Моите братя се съюзиха против мен, за да ме пребият и да зарадват тъй наречения ми баща. Беше много забавно.
Почувства как повишава глас и от устата му пръсна слюнка. Толкова по въпроса за самоконтрола — беше казал твърде много. Повдигна му се, но не беше приключил.
— Това обаче няма значение. Аз не съм Антихриста, дори сам Господ да повели, че така трябва. Ще бъда онова, което искам аз, а не някой друг, същото се отнася и за теб. Бъди това, което сама избереш. Обичаш Йесу, така ли? — попита той и мрак премина през съзнанието му. — Какво е направил той за теб? Обичай мен вместо него.
— Няма — съвсем спокойно каза тя.
Не се наложи капитанът да се насилва да си тръгне. Не чувстваше нищо, не изпитваше нужда да отговори. Сякаш гледаше как ръката му пада на земята, отсечена с остър меч. Докато се усети, се беше озовал при караулното до портата.
Пияндето, дежурният стрелец, стоеше там със скръстени ръце и щом го видя, засука мустак.
— Чувам, че сте пратили вилазка35 — каза той. — Не мога да намеря Том Лошия, нито половината от войниците, които трябва да са на пост.
— Още малко остана — каза капитанът и се овладя. — Кажи на часовоите да бъдат нащрек. Кажи им…
Той погледна нагоре, но звездите бяха тихи и студени.
— Кажи им да бъдат нащрек — повтори той, без да знае какво друго да добави. — Трябва да отида при игуменката.
Добра се до клозетите и повърна. Избърса брадичката си с една стара кърпичка и я хвърли при бълвоча — всяка перачка би се възмутила. После изправи рамене, кимна, все едно имаше невидим събеседник и се върна в залата.
Игуменката го чакаше.
— Срещнали сте се с прислужницата ми — каза тя.
Черупката му беше като от стомана.
— Весела среща беше — усмихна се той.
— Освен това сте нагледали стражите — добави тя.
— Само за кратко — отвърна той. — Милейди, тук има твърде много тайни. Не знам какъв е залогът, а може би просто съм твърде млад за тази работа. — Той сви рамене. — С вас обаче имаме двама врагове — единият е навън, другият е вътре. Иска ми се да споделите с мен онова, което знаете.
— Ако ви кажа всичко, което зная, ще ме бичувате с огнени камшици — рече игуменката. — Това е пасаж от Библията, който често обмислям. — Тя се надигна от трона си и пресече залата, за да стигне до книгата. — Разгадахте ли гатанката?
— Да, след като ми подсказаха — отвърна той.
— Не биваше аз да ви помагам — обясни тя. — Когато хора като мен дадат обет, той ги обвързва.
Капитанът кимна.
— Напрегнат сте като тетива на лък — отбеляза игуменката. — Заради Амичия ли е?
— Тази вечер изиграх моя коз — призна той, — и позволих на срещата ни да ми попречи да изпълня дълга си. Нещата не се развиват така, както бих желал, и то във вечер, когато реших да играя комар, а рискът вече ми се струва безразсъден. — Той направи пауза и изрече онова, което го изгаряше. — Не ми е приятно да си играят с мен.
Игуменката взе ониксовата си броеница, оправи расото си и сви рамене.
— На никого не му е приятно — пренебрежително отвърна тя. — Не използвам метафори от хазарта, но може би бихме могли да помогнем, като с присъствието си предотвратим игрите на зарове и загубата на целомъдрие, за които се тревожехте. Да се разходим сред хората ни, капитане.
Те излязоха, а игуменката облегна ръка на неговата като същинска дама. Една забулена монахиня дойде и подхвана шлейфа ѝ, който беше по-дълъг и по-богато украсен от тези на всички жени в манастира. Капитанът подозираше, че расото ѝ далеч не е ушито по правилата, които трябваше да следват сестрите от ордена на свети Тома. Тя беше богата жена с власт, която по някаква причина бе избрала този живот.
Когато влязоха в двора, всички разговори секнаха. Кръг от танцьори се движеше под акомпанимента на два кавала и един псалтир, на който свиреше не кой да е, а оръженосецът на капитана. Музикантите продължиха, а танцьорите спряха, но игуменката им кимна строго, но с одобрение и танцът започна отново.