— Кога ще ни нападнат? — тихо попита тя.
— Никога, ако стане на моето — любезно отвърна капитанът.
— По-добре ли е да получите парите си без бой?
— Винаги — рече той и се поклони дълбоко на Амичия, която стоеше и наблюдаваше танцьорите. В отговор тя му кимна студено, но той беше подготвен за това. — Работата е там, че обичам и да побеждавам, а това изисква известни усилия.
— Които може и да положите някой ден? — попита тя, но с усмивка. — С вас си разменяме реплики с такава лекота, че може да се наложи да се покая, задето флиртувам.
— Имате дарба, която положително ви е спечелила много обожатели — галантно отвърна капитанът, а игуменката плесна опакото на ръката му с ветрилото си.
— В древните времена на моята младост, така ли?
— Като всички красиви жени и вие се опитвате да превърнете ласкателствата ми в обида — отвърна той.
— Застанете тук. Така всички ще ни виждат.
Тя кимна на отец Хенри, който колебливо надничаше от пространството между параклиса и стълбите към Голямата зала. На капитана му се струваше, че от този човек сякаш извира враждебност. Когато преди година пое командването на ротата, първото, което направи, беше да екзекутира един стрелец, започнал да убива другарите си заради плячката им. Беше незначителен човек, престъпник. Двамата със свещеника някак си приличаха, макар че не беше въпрос на външност. По-скоро на усещане. На миризма.
— Отец Хенри, все още не съм ви представила официално на капитана.
Игуменката се усмихна, а очите ѝ проблеснаха. За миг зърнаха жената, която е била някога — жена, която знаеше, че с един поглед може да накара всеки обожател отново да се преклони пред нея. Хищник, който обича да играе с плячката си.
Отец Хенри му подаде длъгнестата си ръка, за да се здрависат. Беше влажна и студена.
— Хората му го наричат „буркът“ — рече той. — Имате ли си име?
Капитанът беше свикнал с дребнавата враждебност до такава степен, че му беше нужен цял миг, за да я забележи. Той насочи цялото си внимание към отец Хенри, а игуменката поклати глава и плесна свещеника по лакътя.
— Няма значение, после ще говоря с вас. Вървете си, сер. Свободен сте.
— Аз съм Божи служител — каза той. — Отивам където реша и нямам господар тук.
— Явно не сте се запознали с Том Лошия — рече капитанът.
— Изглеждате ми познат — добави отец Хенри. — Познавам ли родителите ви?
— Аз съм копеле, както вече намерихте повод да споменете — отвърна капитанът. — При това два пъти, Божи служителю.
Свещеникът издържа погледа му, но очите му танцуваха като човек, който пристъпва по гореща жарава. След твърде дълга пауза той се обърна на пета и си тръгна.
— Полагате големи усилия да скриете произхода си — отбеляза игуменката.
— Знаете ли защо?
Тя поклати глава.
— Хубаво — рече той, без да изпуска отеца от очи. — Той откъде дойде? Какво знаете за него?
Танцът приключи, мъжете се поклониха, а жените направиха дълбок реверанс. Майкъл току-що си беше дал сметка, че капитанът е станал свидетел на трубадурските му имения и ярко се червеше под светлината на факлите.
Игуменката прочисти гърлото си.
— Казах ви. Взех го от енорията, не е от благородно потекло — измърмори тя.
Небето на изток сякаш се озари от светкавица, но сиянието бе твърде алено и продължи твърде дълго — достатъчно, за да си каже човек молитвата.
— Тревога! — изрева капитанът. — Отворете портата, заредете всички арбалети и катапулти. Бързо!
Дръзката, която досега бе наблюдавала танцьорите, се спря, видимо объркана.
— Да отворим портата ли? — повтори тя.
— Да, отворете я. Приготви вилазка, ти ще я водиш — потвърди капитанът я побутна към шлема ѝ. Повечето от хората му вече бяха тръгнали, но ако тазвечерните разкрития не бяха успели да го разсеят, щяха вече да са облекли броните си.
В огрения от факли коридор вече стояха дузина войници с бойните си коне, а оръженосците и пажовете им припряно им помагаха с доспехите. Стрелците тичаха към дървените платформи край стените, някои по гол задник, огрян от светлината на огньовете, със свалени панталони и разгащени ризи.
На изток отново изригна огнено зарево, което горя два пъти по-дълго от първото. Капитанът се ухили.
— Надявам се, че нямате особена нужда от зехтин — каза той и стисна ръката на игуменката доста фамилиарно. — Може ли да тръгвам? Очаквам да се върна при вас, преди камбаната да е ударила отново.
Тя го погледна замислено в озарения от огньовете мрак.
— Това е ваша работа, така ли? Не на врага?
Капитанът сви рамене.
— Надявам се — каза той и се приведе към нея. — Гръцки огън36. В техния лагер. Поне така се надявам.
36
Оръжие, използвано в Римската империя. Според някои по-ранни източници може да се угаси само с оцет. Съвременните изследователи смятат, че е представлявало смес от първични фракции на нефта и сгъстители (вар, борова смола, селитра, сяра), но опитите да се възпроизведе точният му състав са неуспешни. — Бел.прев.