Дисекцията е едно от уменията, които човек никога не забравя напълно. Хармодий ексхумира трупа лично — не беше кой знае какъв риск, като се има предвид колко набързо го бяха погребали. И без това единственото, което го интересуваше, беше мозъкът и слава Богу, защото гръдният кош бе сериозно повреден, а торсът — почти кух. Нещо беше изяло вътрешностите.
Слабости като гаденето бяха под достойнството на Хармодий — поне той така си повтаряше. По гърба му се сипеше напоителен пролетен дъжд, стъмваше се, а той се намираше в северната пустош. Тялото обаче беше тук — в крайна сметка, именно заради него започна тази авантюра. Другата причина беше магнетичното влияние на силата. Тя беше като фар.
Той извади ловджийската си екипировка — два тежки ножа и половин дузина по-малки, но много остри — и бързо и точно сряза плътта върху черепа на мъртвеца. Обели я, извади трепана от чантата си и изряза част от черепа с размерите на троен леопард от масивно сребро. Светлината гаснеше, но му стигна, за да види, че мозъчната тъкан се разлага.
Хармодий извади от чантата си един нож за хранене, а после — остро шило и внимателно изряза няколко късчета от гниещия материал. Наложи се да се изплюе — слюнката му беше солена.
— Няма да повърна! — заяви той на глас и отново започна да ровичка.
Беше твърде тъмно. Извади свещ от дисагите на гърба на коня, който се изнервяше все повече и я запали с магия. Нямаше никакъв вятър и свещта изсъска в ситния дъждец. Той запали още две, разхищавайки восъка. Отново проби черепа, но нямаше смисъл. Тъканта бе твърде разложена или пък теорията му бе напълно погрешна. Или, по-точно казано, теорията на Аристотел бе напълно погрешна.
Магът остави тялото да лежи полуизровено в дъжда. Изми ръцете си в потока в подножието на хълма, прибра ножовете си, изгаси свещите и натовари отново кобилата, която се стряскаше от всеки звук.
„Йесу Христе.“
Магът замръзна, пъхнал едното си стъпало в стремето. Нещо сякаш…
Изчадието изръмжа, издаде се и кобилата хукна. Хармодий успя да се вкопчи в седлото и се държа за него в продължение на почти двеста метра. Накрая ужасеното животно рязко сви, но той удържа завоя и използва инерцията, за да прехвърли крак над седлото. Беше новолуние, дъждът скриваше звездите, нощта беше тъмна и той бързо и несвързано се помоли кобилата да не излезе от пътя.
Успя да вкара и десния си крак в стремето, да сграбчи юздите с лявата си ръка и да ги дръпне. Джинджър не се подчини. Хармодий отново ги дръпна и потърси опипом палката, която използваше вместо камшик. Сякаш минаха часове, докато я открие на колана си, а после още толкова, докато я притисне към врата ѝ — трик, който беше научил от един рицар.
Направи едно просто заклинание, за да вижда в мрака и онова, което се разкри пред него, смрази кръвта му. Кобилата хвърли къч и той едва не изхвръкна над главата ѝ.
— Всеблаги Йесу! — възкликна той.
Насред пътя стоеше нещо… и го очакваше.
Някъде вляво, на северозапад, в небето изригна продължителен оранжев проблясък и бледата му светлина озари познатия (твърде познат) силует на чудовището на пътя, което метна трупа встрани и се хвърли към него. Въпреки светкавичната му бързина магьосникът успя да усети удара на северната сила и дори да се зачуди как оранжевото сияние зад хоризонта го е застигнало преди нея — извънредно любопитен факт за един херметист. Така и не беше изследвал въздействието на разстоянието върху силата както трябва…
Това беше паника, мисъл след несвързана мисъл, които нямаха нищо общо с чудовището на пътя или с вълната от ужас, която излъчваше, налагайки го с юмрук от страх.
— Adveniat regnum tuum!37 — избълва магът.
От палката изригна огнено копие и се заби в крилатото създание, чиято глава се обви в пламъци по-бързо, отколкото човек би успял да си поеме дъх. Течностите се изпариха и черепът му експлодира, подпален от яркия пламък.
Огънят угасна, без да се броят няколкото бледосини пламъчета, които лизнаха за миг безглавата шия, преди да изчезнат и те. В настъпилата тишина опашката на демона заблъска по земята — туп, туп, туп — а после замря. Тишината се проточи сякаш до безкрай, нощта замириса на опърлена козина и изгорял сапун.
Магът си пое дълбоко дъх, вдигна палката и нежно духна сребърната руна, вградена в златния ѝ връх. Усмихна се сам на себе си въпреки умората, която натискаше раменете му като тежка ризница и си позволи едно-единствено „Ха!“.
Загледа се в северния хоризонт, където продължаваше да блещука оранжев пламък, а после слезе от коня, запъти се към трупа и пропъди мрака с едно „Fiat lux“. Светлината беше синя и бледа, но вършеше работа.