Бойният му кон — Отец Джероум, както го наричаше кралят — също беше по-дребен, макар и ветеран от петдесет големи турнира и дузина битки. Негово величество имаше и други коне, по-млади и по-едри, но когато влизаше в истински бой, яздеше Отец Джероум.
Глашатаят и разпоредителят на арената ги повикаха. Това беше приятелски турнир и върховете на копията бяха затъпени. Дезидерата зърна как Гастон, приятелят на красивия рицар, се покланя и казва нещо на краля, сочейки към врата му.
Негово величество се усмихна и се извърна.
— Не носи горжета38 си под шлема — прошепна сер Драйънт на ухото ѝ. — Младият Гастон пита защо и моли краля да си го сложи. — Той кимна одобрително. — Много любезно от тяхна страна. Чужденецът иска да се бие както трябва, но не желае да го обвинят, че е ранил Негово величество. И аз щях да се почувствам така, ако кралят ме беше предизвикал.
— Кралят не го предизвика — каза Дезидерата.
Сер Драйънт я изгледа подозрително.
— Аз чух друго — каза той. — Въпреки това предполагам, че Негова светлост ще го повали на пясъка и всичко ще приключи.
— Мъжете приказват, че бил най-добрият рицар на света — отвърна кралицата с лека студенина.
Сер Драйънт се разсмя.
— Мъжете приказват такива неща за всеки рицар-красавец — рече той и погледна към сер Жан, който възседна коня си с подскок и взе копието. — И все пак, този е истински исполин.
Кралицата усети, че я обзема нарастващо безпокойство, каквото не бе изпитвала преди, докато наблюдаваше как мъже се бият. Това беше мястото ѝ, такава бе ролята ѝ. Неин дълг беше да остане безпристрастна при сблъсъка на покритите с броня тела и да отсъди кой е най-добрият. Да забрави, че единият е неин любим и крал, а другият — амбициозен чужденец, който едва не я обвини, че е безплодна. Трябваше да ги съди само според заслугите им, но докато маневрираха от двете страни на бариерата, сърцето ѝ се сви. Кралят беше забравил да поиска благоволението ѝ и тя почти вдигна шала, който държеше в ръка. Не помнеше кога за последен път е наблюдавала бой, без поне единият претендент (а понякога и двамата) да е получил нейното благоволение.
Сер Жан носеше чуждоземен шлем — объл басинет с кръгла горна част и забрало във формата на кучешка муцуна, с вграден в него Христов кръст от бронз и злато, а кралят — островърхият шлем, типичен за албинците, с изпъкнал наличник. Мъжете го наричаха „свинска зурла“, но той всеки път ѝ напомняше на птица — на величествен сокол.
Още докато ги наблюдаваше, кралят го спусна и той се затвори с прищракване, което се чу чак на другия край на арената. В двора на замъка цареше суматоха — някои от войниците кривяха вратове, други се катереха по стените, а трети бяха изтикани чак до портата, зад която се чуваха викове и бесен тропот на копита.
Кралицата рядко се молеше, но докато наблюдаваше краля, тя положи ръка на броеницата на шията си и отправи молитва към Небесната кралица, просейки милост.
През портата влетяха два коня и в галоп се спуснаха по калдъръмения път, към двете алеи край заградения с ров двор. Ездачите им викаха, а изпод подковите им хвърчаха искри, видими въпреки слънчевата светлина. Дезидерата усети как в двора се събира сила, точно както бе почувствала надигането ѝ у Хармодий. Това обаче беше друг вид сила — приличаше на ярка бяла светлина в мрачен ден.
Чуждоземният рицар докосна коня с шпорите си и в същия миг Негово величество сръчка Отец Джероум. В друг случай тя щеше да запляска с ръце. Докато кралят и рицарят се спускаха един към друг, двамата вестоносци галопираха край рова… но внезапно конят на сер Жан подскочи под него. Една тлъста конска муха бе впила жилото си в незащитения му нос, точно там, където меките му устни се подаваха изпод бронята.
Бойният кон се стресна, пропусна една крачка, повдигна се на задните си крака и наполовина се извърна от бариерата. Сер Жан се бореше да остане на седлото и се опита да принуди животното да се обърне отново към нея, но вече беше изостанал катастрофално и нямаше да може да нанесе истински удар. Вдигна копието си и го хвърли встрани, а раненият му кон отново вдигна предните си копита във въздуха.
Кралят галопираше с пълна скорост, с изпънат гръб и копие, насочено сякаш от лъка на някой древен бог, а Отец Джероум бе напълно спокоен. На около тридесетина сантиметра от щита на Жан дьо Вреи върхът на оръжието се изви нагоре, отнесе лебеда на върха на шлема му и кралят с грохот профуча по алеята, накланяйки отново копието, за да удари бронзовата топка на пилона в края ѝ. Ударът попадна в самия ѝ център с такава сила, че тя се откъсна от пилона и полетя във въздуха, после отскочи, търкулна се покрай сер Гастон и двамата вестоносци, които с гръм се носеха към арената, и падна в рова.