Торн се изкачи по една стръмна пътека, почти път, която водеше от потока до върха на хребета. Армията му беше на петдесет левги от тук. Той остави мечето на земята и зачака. Зад него слънцето започна да залязва и той остави мисълта си да се рее. Зачуди се дали врагът няма отново да нападне лагера му. Сега, когато се беше отдалечил от проблема, му хрумна, че вражеският капитан сигурно е пратил някого да го наблюдава.
„Разбира се.“
Как иначе би могъл да знае къде да удари?
„Сигурно използва животни вместо шпиони.“
Удивително беше каква яснота можеше да постигне, когато не го заливаше хаосът от чуждите мисли.
— Торн.
Гласът беше на мечка, живяла повече от век. Наричаха го Кремъка и го възприемаха като Властелин. Беше висок почти колкото Торн и макар че ушите и муцуната му бяха побелели, тялото му беше силно и здраво като младо ябълково дърво през есента.
— Кремък.
Старият мечок посегна и мечето изтича при него.
— Хора поробиха и изтезаваха майка ѝ — обясни Торн. — Ако трябва да бъда справедлив, след това я спасиха други хора и я доведоха при Боровинка в моя лагер.
— Човеци — каза Кремък и Торн усети яростта на старата мечка.
— Изгорих Албинкърк — каза той и осъзна колко безсмислено е това самохвалство. Кремък вече знаеше.
— Със звезди от небето — кимна той. Дълбокият му глас стържеше като пила върху дънер.
— Дойдох да помоля…
Лице в лице с Кремък изведнъж му стана трудно да обясни. Мечките бяха известни с абсолютното си презрение към организацията, управлението и правилата. И към войната. Убиваха, когато ги предизвикат, но войната ги отвращаваше.
— Не моли — каза Кремък.
— Онова, което правя… — започна Торн.
— Няма нищо общо с мечките — рече Кремък и кимна. — Това е мечето на Слънчев лъч, от клана на Дългия бряг. Брат ѝ без съмнение ще отмъсти за нея — добави старата мечка с видима тъга. — Приятелите му също. — Кремък вдигна мъничето. — Те са млади, нищо не разбират. Аз съм стар. Разбирам какъв си, Торн. Познавам те.
Кремък се обърна и си тръгна, а на Торн изведнъж му се прииска да догони старият мечок и да седне в краката му. Да се учи, да го убеди… не в невинността, а в намеренията си. Друга част от него обаче жадуваше да го превърне в пепел.
Обратният път до лагера му се стори безкраен.
Сестра Майрам не можеше да намери любимата си ленена шапка, така че използва свободните мигове между изучаването на високия стил на Стария език и службата в три часа, за да посети пералнята. Спусна се бързо по стълбите на северната кула (за едра жена беше удивително пъргава), но един проблясък на интуицията ѝ я накара да спре пред вратата. Вътре работеха шест сестри по долни ризи, със зачервени от жегата лица, а дузина местни момичета им помагаха.
Лиз Уейнрайт също беше по долна риза. Четиридесетте ѝ години не бяха развалили фигурата ѝ. Майрам можеше да се усмихне, но не го направи. Зад Лиз стояха няколко по-млади момичета. Тя ги познаваше до едно, беше ги обучавала — дъщерите на Картър и на Ланторн. Ланторновите момичета се усмихваха престорено, което не се случваше често в пералнята.
След сто монахини и послушници оставаше куп пране, а след идването на четиристотин семейства и двеста професионални войници пералнята трябваше да работи денонощно. Просторите се сменяха на всеки час и дори по-висшите сестри като Майрам получаваха прането си леко влажно и лошо изгладено. Или им се губеха шапките.
Тя потърси сестра Мери, която беше наред да дежури в пералнята и чу мъжки глас, отлично школуван, който пееше. Заслуша се внимателно и си даде сметка, че това е галска любовна песен.
Не можеше да зърне певеца, но ясно виждаше как четирите момичета на Ланторн се кикотят, кипрят, гиздят и показват краката и раменете си. Майрам присви очи. Те си бяха такива, но изобщо не беше нужно някакъв си благородник със змийски език да ги насърчава по пътя им към Ада. Майрам тръгна с бърза крачка по влажния под и го намери облегнат на вратата на пералнята. Свиреше на лютня и не беше сам.
— Вашето име, месир? — попита тя. Беше го изненадала толкова сръчно, че той се обърка — да продължи ли да свири, или да избяга?
— Лилиар, ma soeur40 — отвърна той със сладък глас.
— Рицар ли сте, месир? — попита тя, а мъжът се поклони. — Нито една от тези четири неомъжени девици не е от благородно потекло, месир. И докато на вас ви отърва да ги вкарате в леглото си, бременността и безбрачието им ще тежи на моя манастир, на сестрите ми и на вашата душа. — Тя се усмихна. — Надявам се, че се разбрахме.