Дьо Вреи продължи да се моли и се почувства по-добре. Успя да се усмихне на краля и да кимне на младия оръженосец, който тъй невъзпитано препускаше край колоната, вдигайки прах с буйната си източна кобила. Елегантното животно би струвало сто леопарда като състезателен кон, но не ставаше за нищо на бойното поле.
Когато армията, към която всекидневно се присъединяваха рицари, войници и стрелци от всеки град, област и имение по пътя им спря да пренощува, дьо Вреи нареди на оръженосците си да вдигнат шатрата му колкото може по-далеч от албинците, почти сред животните. После вечеря с простата храна на войниците в компанията на братовчед си. Повика свещеника си, отец Хю, за да чуе вечерната литургия и да изповяда греховете и страстите си, а след това духовно пречистване се изкъпа във водите на Албин, великата река, която течеше пред входа на шатрата му. Отпрати оръженосците и робите си и се избърса сам, заслушан в хрупането на три хиляди коня, които пасяха в хубавата вечер. Уханието на дивите цветя беше по-силно от миризмата им.
Напълно сух, той облече бяла ленена риза, панталони и бял жакет със семпла кройка, разви едно скъпо килимче от Далечния изток и разтвори преносимия си олтар — две икони на Девата и Разпятието, свързани с панти. Коленичи пред тях и започна да се моли, а когато се почувства празен и пречистен, разтвори съзнанието си… и архангелът дойде.
„Приветствам те, дете на светлината.“
Дьо Вреи избухна в сълзи, както всеки път, когато ангелът го навестеше, защото никога не успяваше да повярва напълно, поне до следващия път, който потвърждаваше всички предишни. Липсата на вяра, съмненията му — те сами по себе си бяха наказание.
Той се поклони през сълзи.
— Благословете ме, Таксиарх, защото ви предадох безброй пъти.
Винаги се опитваше да не поглежда сияйното лице на ангела, което в спомените му сякаш бе изработено от ковано злато, но всъщност по-скоро приличаше на озарена от живот перла. Ако се вгледаше твърде отблизо, можеше да развали магията…
„Не си виновен ти, че кралят на Алба не постъпи тъй, както искахме. Не по твоя вина това кралство бе преждевременно нападнато от силите на Злото. Ние обаче ще победим.“
— Поддавам се на гнева, на презрението, на самодоволството и гнева.
„Те няма да ти помогнат да станеш най-добрия рицар на света. Помни какъв си, когато се биеш и бъди такъв винаги.“
Никой свещеник не му го беше казвал толкова добре. Когато влизаше в битка, той се освобождаваше от всичките си светски мисли и ставаше едно с върха на копието. Думите на архангела отекнаха в него като звън на мечове, като зов на жребец.
— Благодаря ви, господарю.
„Радвай се. Наближава голямо изпитание. Бъди готов.“
— Аз винаги съм готов.
Архангелът положи сияйна длан на челото му и дьо Вреи за миг впери поглед в блестящото му лице, в съвършената протегната ръка, в златната коса, която бе толкова по-светла от тази на Жан и въпреки това някак си напомняше на неговата.
„Благословено да си, дете мое. Когато знамето рухне, ще знаеш какво да направиш. Не се колебай.“
Дьо Вреи се намръщи… но ангелът си беше отишъл.
Усещаше ухание на тамян, изпълваше го спокойствие — съзнанието му беше умиротворено, обземаше го леност, все едно бе прекарал нощта с жена, макар че не изпитваше нито срам, нито вина.
Той се усмихна. Пое дълбоко дъх и тихичко изтананика началните ноти на „Te Deum“42.
Хармодий лежеше върху купчина кожи, балансираше чаша топло вино на гърдите си и гледаше как Рандъм сипва мед и подправки в друга чаша и я разбърква с нагорещена метална бъркалка.
Гавин Мюриен седеше кротко зад търговеца и поправяше една обувка. Не говореше, но си вършеше работата съвестно и на Хармодий му стигаше просто да го наблюдава. Сега лявото му рамо бе покрито с люспи от зърното до врата и основата на бицепса. Изглежда бяха спрели да се разпространяват, но ставаха все по-твърди и по-големи. Интересно защо младежът не им обръщаше внимание — след първата нощ не беше обелил и дума за тях.
Хармодий беше стар, лукав и бе познавал много младежи. Този се готвеше да умре, тъй че магьосникът го наблюдаваше особено внимателно. Във втория пръстен на дясната му ръка се криеше фантазъм, който щеше да повали момчето като удар с призрачна брадва.
— Обичам го сладко, но аз съм си такъв — каза Рандъм и се ухили. — Обожавам сладкото. Жена ми казва, че се стремя да трупам пари и слава само за да мога да си позволя бисквити и мед по всяко време.
Хармодий отново отпи от чашата си. Греяното вино бе твърде сладко за неговия вкус, но тази вечер, докато лежеше свит под звездите, а ужасяващият враг се спотайваше тъй близо в мрака, то му дойде добре.
42
„В името на Бог — хвала!“ — известен християнски химн, написан от Амброзий Медиолански в края на четвърти век. — Бел.прев.