Чувстваше се некадърен. Майсторът взе тръбата и дълго време я държа в ръце.
— Хайде да опитаме — каза той.
С помощта на ръчна бургия той проби малка дупка в основата ѝ, а Едуард възхитено наблюдаваше прецизните му, търпеливи движения. След това майстор Пайл изнесе тръбата на двора, натъпка я с четири лъжици от горливата смес и потърси с какво да я захлупи. Едуард мълчаливо му подаде малък объл звънец. Беше кух, а формата му — не особено съвършена, но щеше да свърши работа. Майсторът завърза тръбата за дъба, пъхна фитила в дупката и го запали, а двамата се скриха зад тухлената стена на конюшнята.
И добре, че го направиха.
Свистящата смес просветна и гръмна, сякаш беше вълшебна и свали цяла педя от кората на дървото. Тръбата се откъсна от въжетата и се вряза в една конска поилка от масивни дъски, обливайки двора с мръсна вода, а чираците откриха звънеца чак на другия ден. Всъщност не откриха него, а идеално кръглата дупка, която беше пробил в керемидения покрив на ковачницата.
Едуард я огледа и подсвирна.
След обстрела капитанът се беше сдобил с шест великолепни синини. Други бяха и по-зле от него — Подлизуркото загина въпреки неимоверните усилия на Бил Куката, познат на аристократите като сер Уилем Гревил. Франсис Аткорт беше улучен в корема с бунтовническа стрела, вмъкнала се между две плочки на бронята му. Уат Глупака и Дъбовата пейка бяха простреляни в ръцете и краката и ревяха от болка и страх, че стрелите може да са намазани с отрова. Сигурно щяха да умрат, ако не бяха монахините.
В крайна сметка се оказа, че благодарение на силата и уменията им всички оцелели ще бъдат изцерени. Капитанът, който едва сега започваше да приема мисълта за манастир, пълен с магьосници, беше удивен от целебната енергия, която се вля в хората му. Само във вилазката на Дръзката имаше шестима ранени, включително Дългата лапа, а той беше един от най-добрите му хора. В крайна сметка обаче фантазмите бяха свършили повече работа, отколкото купищата стрели.
Капитанът мина през лазарета, облечен в дрехите, които носеше под доспехите си. Ранените бяха в добро настроение, като всеки, който се е събудил, за да открие, че ужасната му рана е напълно излекувана. Уат Глупака вече си беше тръгнал — капитанът го видя да играе пикет43. Дъбовата пейка, която дължеше прякора си на мускулите и тъмната си кожа с цвят на дъбова кора, се смееше безпомощно на една от историите на Уил Главореза, а Дългата лапа я наблюдаваше.
— Мислех си, че съм пътник — призна той на капитана, който седеше върху одеялото му и му показа къде стрелата бе пронизала гърдите му. — Храчех кръв, знам какво означава това. — Дългата лапа се поизправи, изкашля се и погледна към монахинята в ъгъла. — Хубавата послушница каза, че ако раната е била с един пръст по-широка, съм щял да умра. — Той сви рамене. — Длъжник съм ѝ.
Капитанът стисна рамото му.
— Как се чувстваш? — попита той. Знаеше, че задава глупав въпрос, но това беше част от капитанската работа.
Дългата лапа го погледна за миг.
— Добре — каза той. — Чувствам се сякаш съм бил мъртъв, а сега не съм. Нито съвсем зле, нито съвсем добре. — Той се усмихна, но не както обикновено. — Капитане, задавали ли сте си въпроса защо сме тук?
„През цялото време все това се питам“ — помисли си той, а на глас каза:
— Понякога.
— Никога преди не съм бил тъй близо до смъртта — каза Дългата лапа и се отпусна на леглото. — Предполагам, че до ден ще съм свеж като кукуряк — добави той, усмихна се и този път заприлича на себе си. — Най-много до два.
Хубавата послушница разбира се беше Амичия, която седеше на един стол в края на долното отделение. Щом я видя, капитанът осъзна, че се е надявал да я завари в лазарета. Знаеше, че владее силата — беше го изпитал лично, но си даде сметка, че сигурно е сред лечителките едва когато я видя да снове между лазарета и общата спалня.
Спуснатите ѝ клепачи подсказваха, че не ѝ се говори, така че той тихо я подмина и се качи по стълбите, за да види месир Франсис Аткорт, който не беше нито аристократ, нито рицар — говореше се, че някога е бил шивач. Капитанът го завари да чете, облегнат на няколко възглавници. Беше много блед. На корицата на книгата нямаше заглавие, но когато я погледна по-отблизо, капитанът видя, че човекът чете псалми и поклати глава.
— Радвам се да ви видя, капитане — рече Аткорт. — Правя се на болен, за да не работя.
Младият човек се усмихна. Аткорт беше на четиридесет години, може би на повече. Умееше да накладе огън, да почисти месо, да ушие кожена кесия и да поправи конски хамут, а веднъж на пътя капитанът го видя да показва бод зад игла на едно момиченце. Не беше най-добрият войник в ротата, но без него не можеха. Беше от хората, на които може да се разчита да си свършат работата — ако го помолеше да се погрижи за вечерята, щяха да имат вечеря — и със сигурност не би се престорил на болен.