Майкъл постепенно успя да облече напълно непоносимия си началник, като го следваше от място на място из цялата крепост. Капитанът се пошегува с монахините-лечителки, стисна ръцете на Том Лошия и нареди на Дръзката да се качи на коня в новопокритата алея на двора. Майкъл предположи, че я бяха покрили, за да предпазят конете от змейовете. Това беше същата вилазка, която капитанът разпусна предишната вечер.
Час по-късно балистата на западната кула стреля с остър пукот. Майкъл се вгледа в мрака, но доколкото можеше да види в мрака, копието не беше улучило никого. Младежът дооблече бронята си, спря се да си почине и заспа, както си стоеше в ъгъла между стената и западната кула.
Събуди го силен грохот. Току до краката му се простираше огнено море, писъци надвикваха оглушителния рев на войната. Ръката на капитана се сключи около китката му.
— Идват! — извика той. — Чакайте сигнала ми!
Майкъл погледна нагоре и видя човек, надвесен от на западната кула. Небето не беше светло, а сиво.
— Добре дошъл — жизнерадостно каза капитанът. — Поспа ли си?
— Съжалявам — измърмори Майкъл.
— Недей да съжаляваш. В такива моменти истинските войници спят, когато им се отдаде възможност. Нападателите се опитват да превземат Замъка на моста и Долния град. Допускам още, че са пратили хора да огледат построеното вчера. Или пък да го изгорят.
Той изглеждаше много доволен от тази възможност. Майкъл си пое дълбоко дъх, един слуга сложи чаша вино в ръката му, а той я пресуши и се наведе над стената.
— Стреляйте! — извика той.
Требушетът на западната кула изскърца и цялата постройка се придвижи с един пръст.
— Картеч. Гледай сега.
Навремето Майкъл забавляваше братята и сестрите си, като хвърляше шепи камъчета във водата. Този изстрел му напомни за това, само че камъните бяха по-големи и повечето от тях паднаха не във вода, а по земята. Останалите се пръснаха на няколкостотин метра и се стовариха върху хитинови обвивки, плът и кръв.
— Още веднъж! — извика капитанът.
Балистите при Замъка на моста стреляха едновременно, запращайки цели кошове камъни, големи колкото човешко сърце, към окопите, изкопани предния ден. Разнесоха се писъци.
— Изглеждате доволен от себе си — рече игуменката. Беше напълно облечена и изглеждаше точно така, както всеки друг ден. Бе изникнала иззад ъгъла на западната кула, а подире ѝ вървяха двойка сестри-лечителки и хората, които обслужваха носилките.
— Врагът тъкмо хлътна в капана ни и с двата крака — заяви той и се обърна към Пияндето. — Ще стреляме още веднъж. После вдигни и двете червени знамена. При този сигнал всички в гарнизона, освен теб и хората, които обслужват стенобитните машини, ще атакуват надолу по пътя. След мен!
Младият човек успя едновременно да се поклони на игуменката и да се наведе, за да мине през вратата на западната кула. Слугите бяха оседлали Грендъл и капитанът зае мястото си начело на колоната на Дръзката. Майкъл, който все още беше замаян и се измъчваше от изгаряща болка в ребрата, се опита да не изостане.
До коня на оръженосеца застана Жак.
— Стори ми се, че имаш нужда да поспиш — с усмивка му каза той. — Да внимаваш, момче. Тези ребра ще те убият — рече той и се наведе към Майкъл. — Целувките на момичетата също, ако ти отнемат съня.
Оръженосецът се качи на коня си, а Жак здраво го бутна отзад, за да му помогне да се настани на седлото. После Майкъл излезе през портата и се озова на двора. Тоби държеше шлема на господаря им и дъвчеше самун хляб, а капитанът забождаше нещо на кафтана си. Ленена кърпичка, която изглеждаше искрящобяла на фона на аленото кадифе.
Майкъл се ухили.
— Какво е това? — започна той.
— Honi soit qui mal y pense44 — каза капитанът. Намигна му, взе шлема си от ръцете на Тоби, усмихна се на момчето и насочи Грендъл с колене. — Слушайте всички! — извика той.
Цялата вилазка замлъкна.
— Минем ли през портата, убивайте всичко, което попадне под мечовете ви — каза капитанът. — Краят на рова ще бъде отбелязан с огън, така че запомнете маршрута и го следвайте, ако ме изгубите от поглед. Щом чуете Карлъс да дава сигнал за връщане, обърнете конете и се приберете. Разбрахте ли?
След тази реч хората му пришпориха конете през портата, а требушетът изстреля нов смъртоносен залп.
Изтичаха последните мигове, които деляха нощта от зората и големите кошове с камъни, с които стреляше страховитата машина, бяха унищожили всичко живо в район, чиято форма бегло наподобяваше огромно яйце, целият покрит с кървава пропита с ихор пихтия и осеян с камъни като белязано от шарка лице. Храстите и тревата бяха станали на каша. В полумрака гледката беше адска, а блъвналият в новоизкопаните окопи огън само подсилваше това внушение… особено през цепките на спуснато забрало.
44
Англо-нормандска фраза, означава „срам за онзи, който мисли зло“ и е била мото на британския рицарски орден на жартиерата. — Бел.прев.