От друга страна, всички знаеха, че крал Хотор, бащата на Негово величество, е тръгнал на поход срещу Дивото с пет, ако не и десет пъти по-голяма армия. Всичко наоколо потвърждаваше това — ризниците, заместващи солидната кираса48, не бяха просто старомодна приумица, а по пътя насам Гастон бе минал покрай множество изоставени ферми и магазини, и цял един град, пълен с къщи с паднали покриви. Това го накара да се замисли, но същия ден, докато слънцето позлатяваше върховете на копията и знамената им, врагът изчезна при появяването им, изоставяйки обсадата на Албинкърк. Сега им се струваше, че тя въобще не се е състояла.
Армията спря до великата река и кралските ловци довършиха всички блатници, които бяха твърде бавни, за да слязат навреме по огромния склон край брега. Докато брояха загиналите, глашатаите спореха дали да смятат унищожаването на малката вражеска армия за битка.
Жан повика братовчед си и Гастон се отзова, отдавайки чест с вдигнато забрало и меч, разхлабен в ножницата. Може би щяха да подгонят вражеската армия през реката, макар че оттеглянето ѝ на изток беше доста необичайно. Вместо това Жан дьо Вреи връчи масивния си шлем на оръженосеца си и поклати глава.
— Кралски съвет! — избухна той. Изглеждаше бесен, но напоследък на Гастон му се струваше, че смахнатият му братовчед постоянно е бесен.
Прекосиха покритото с цветя поле, следвани само от шепа рицари и един глашатай и тръгнаха към кралската шатра.
— Оставяме врага да избяга — каза дьо Вреи. — Трябваше да има голяма битка. Днес! — гневно изплю той. — Душата ми е в опасност, защото започвам да се съмнявам в моя ангел. Кога ще се бием? Кълна се в петте рани на Христа, мразя това място. Твърде горещо е, има прекалено много дървета, хората са грозни, а селяните са направо животни…
Той рязко дръпна юздите, слезе от коня и коленичи да се моли. По изключение Гастон се присъедини към него. Честно казано, беше съгласен с всичко, казано от братовчед му — той също искаше да си отиде у дома.
Един глашатай спря пред тях и Гастон видя, че е пратеник на краля. После се върна към молитвата си и едва когато ставите го заболяха, а коленете му вече не издържаха на болката, вдигна очи към вестоносеца, който търпеливо чакаше.
— Кралят моли за компанията ви.
Гастон въздъхна и двамата с братовчед му подкараха конете си към кралския съвет. Всички лордове бяха там — не слизаха от седлата и всеки водеше по петдесетима или повече рицари. Присъстваха господарят на Тоубри, граничният граф, абатът на Пинрайт, под чието командване бяха военните религиозни ордени, както и дузина благородници от вътрешността на страната, които Гастон не познаваше. Видя още Едуард, епископът на Лорика, в броня от главата до петите и сер Ричард Фицрой, капитанът на кралските телохранители, за когото се говореше, че е копеле на стария крал.
Негово величество разговаряше с мъж с проскубана брада, покачен на дребно конче, който приличаше на джудже в сравнение с останалите, яхнали бойни коне. Човекът беше на шестдесетина години и носеше обикновени доспехи — от онези, които ковачите изработват за по-бедните си клиенти. Под очите му имаше тъмни кръгове, но самите те горяха.
— Прехвърлиха външните стени и нахлуха в предградията след три набега — рече той. — Тичаха нагоре по стените — подчерта той и погледна към сер Алкеос. — Но този любезен рицар сигурно вече ви е разказал всичко.
— Искам да го чуя и от вас — каза кралят.
— Кметът отказа да прати жените в замъка, тъй че пратих най-добрите ми хора да ги приберат — каза той и сви рамене. — После с Божията помощ аз и още двадесет войници успяхме да удържим портата. — Старецът поклати глава. — За около час-два — поясни той и погледна към сер Алкеос. — Нали така?
Морейският рицар кимна.
— Да, сер Джон.
— Колко загинаха?
— Колко граждани ли? Или колко от моите хора? — попита възрастният мъж. — Градът загина, господарю. Спасихме жените и децата, общо към няколкостотин души. Мъжете паднаха в бой или бяха пленени — каза той и изкриви лице. — Следващата нощ оставихме две от страничните порти отворени. Пратих по десетина войници с алебарди да ги вардят и успяхме да приберем още петдесет бежанци, но врагът изгори града до основи, господарю. — Той преклони глава, слезе от коня и коленичи пред краля. — Моля ви за прошка, милорд. Удържах замъка си, но изгубих града ви. Постъпете с мен както намерите за добре.