— Като цяло обаче Господ сякаш помага на онези, които си помагат сами — отвърна Червения рицар.
— Лесно ви е да се надсмивате, капитане. Познали сте силата на слънцето, както разбирам. Нищо ли не чувствате?
Игуменката чукна по пода с жезъла си и две послушници ѝ помогнаха да се настани на трона.
— В края на краищата това е просто сила — обади се Хармодий от прага.
Игуменката кимна на чародея.
— На земята и на небето има и други неща, магьоснико.
— Лесно ви е да се надсмивате — отвърна Хармодий. — Въпреки това, като човек, който дири sophia50, признавам, че надникна ли във вас, милейди, виждам нещо, по-велико от самия мен. Във вас и в кралицата. — Той кимна. — Може би и в тази послушница. — Той повдигна рамене. — И в Торн.
— Не го назовавайте! — извика игуменката и отново удари с жезъл по пода.
Влязоха сер Йеханес, сер Томас, Йони приставът и, кой знае защо, шивачката Маг. Сестра Майрам се настани на стола до сер Томас, безмълвно и с невероятно достойнство, а той ѝ се ухили. Отец Хенри седна в другия край на масата. Сер Майлъс, търговецът Рандъм и Гелфред от Замъка на моста закъсняха.
— Поели сте риск — рече капитанът, поглеждайки към игуменката, която срещна погледа му сравнително благо.
— Минаха през окопа ви, капитане, а после през тунелите. В този хълм има много стаи и много врати.
— Като къщата на баща ви ли? — попита капитанът.
Изражението на игуменката му подсказа, че не се е показал толкова остроумен, колкото му се искаше.
— Има и много тайни — рече Хармодий. — Тук присъстват тринадесет души.
— Числото на херметизма — каза игуменката.
— И на Йесу и апостолите му — добави магьосникът.
— Чудя се кой от нас ще се окаже Юда — каза капитанът с крива усмивка. Мъжете около масата се изсмяха нервно, но нито една от жените не последва примера им.
Игуменката огледа всички присъстващи и в залата настъпи пълна тишина.
— Събрали сме се на военен съвет — започна тя. — Капитане?
Той стана и поизправи рамене. Все още се чувстваше силен — нещо непознато за него.
— Аз не съм свиквал военен съвет — каза той, — така че какво искате от мен?
— Доклад — сопна се тя. — Как вървят нещата?
Амичия го гледаше кръвнишки, Йеханес — също и Червения рицар си спомни съвета на Жак да се държи прилично. Жак рядко казваше случайни неща.
— Не губим — сви рамене капитанът. — В този случай това е победа.
Йеханес извърна поглед, но после отново се втренчи в него.
— Собствените ви хора не са съгласни с вас, капитане — отбеляза игуменката.
— Това засяга само мен и тях.
— Не, капитане, не е така — отвърна тя и почука по пода с жезъла си.
Капитанът си пое дълбоко дъх и се огледа с надеждата да разбере какво мислят събеседниците му. Така го бяха учили.
Амичия беше ужасно напрегната. Игуменката с нищо не се издаваше, Хармодий — също, макар че безизразността на единия ярко контрастираше с тази на другия — на неговото лице бе изписано престорено безразличие, а на нейното — гневно внимание. Отец Хенри беше притеснен и разстроен, Маг сякаш се опитваше да му внуши да се справи добре, а приставът Йони бе твърде изморен, за да слуша внимателно. Том се опитваше да надникне в деколтето на Амичия, Йеханес беше готов да скочи от стола, а търговецът Рандъм се беше облегнал назад със скръстени ръце, но цялото му внимание бе приковано в капитана. Сер Майлъс се опитваше да остане буден.
Капитанът кимна.
— Много добре, милейди. Ето доклада ми — започна той и си пое дъх, за да се успокои. — Тази крепост е древна и в недрата ѝ има мощен извор на херметистка сила, който е еднакво ценен за магьосниците от всички раси. Крепостта и хората в нея са обида за Дивото. Низ от събития, чието бавно развитие наскоро достигна връхната си точка и включва пристигането на моята рота, са принудили някои от Властелините от Дивото да действат. Сега той е тук, за да превземе крепостта.
Червения рицар млъкна за миг и после бавно допълни:
— За да си я върне.
Дори игуменката сякаш се стресна.
— Тя е била тяхна — продължи капитанът с тих, убедителен тон. — Те са изкопали кладенеца, те са издълбали тунелите. — Той се огледа. — Ние просто сме им ги отнели в една нощ, изпълнена с огън и магия. Преди… — Той повдигна рамене и взе винената си чаша, — преди двеста години, бих казал. Сега Дивото се върна, защото границите се менят, сградите се разпадат, а ние сме по-слаби от преди.
— Кои ние? Алба? — попита Йеханес.
— Човечеството — отвърна капитанът. — Всичко това е само предистория, която обаче е важна, защото и за миг не съм спирал да се чудя защо врагът е готов да даде такива жертви, като воюва с нас точно тук. Цената, която плаща, е много висока. Йеханес, колко от тях сме избили досега?