Долови нечий смях и използва коремните си мускули, за да се претърколи. Пред него стоеше Торн.
„Защо не си мъртъв?“ — попита магьосникът.
— Бронята ми е здрава — отвърна Червения рицар.
„А, сега виждам силата ти. Ще я взема за себе си, така само отива нахалост. Кой си ти? Не си по-различен от мен.“
— Аз тръгнах по друг път — отвърна рицарят. Беше му трудно да диша, но започна да се гордее със себе си. Не му отстъпваше.
Торн направи заклинание — ярко като летен ден и бързо като светкавица, а Червения рицар го отклони към земята със сребристобял проблясък.
„Сега разбирам. Ти си бил създаден. Конструиран. Селекциониран. Виж ти! Значи не си грозна подигравка, тъмно слънце. Ти си хитро замислен хибрид.“
— Прокълнат от Господ и мразен от всички праведни хора — каза капитанът. Отчаянието му даваше сили. Не му беше останало друго, така че той реши да победи страха, както хиляди пъти досега.
„Времето на хората изтече. Не го ли разбираш? Те се провалиха. Дивото ще ги смаже и преди слънцето да залезе десет хиляди пъти, еленчетата и мечетата ще питат майките си кой е построил каменните пътища, а феите ще ридаят за загубените си играчки. Дори сега хората са бледа сянка на онова, което бяха някога. В теб обаче няма почти нищо човешко. Защо си на тяхна страна?“
Едва дишаше, но започваше да намира спокойствие, а това означаваше контрол над Имагинерното.
Надеждата породи само още страх. Страхът обаче беше океан, в който капитанът умееше да плува и той го използва, посягайки през него. Озова се в палата на спомените си и посегна към Амичия, която пое ръката му. Присъединиха се Хармодий, игуменката, Майрам и Маг, както и оцелелите монахини в параклиса. Капитанът овладя мислите си и направи любимия си фантазъм.
„Света Барбара, Деспина Атина, Хераклит“ — каза той, посочвайки статуите, докато ги назоваваше и огромната стая започна да се върти. Пруденция се протегна от постамента си и сложи ръка на рамото му. Усмихна му се тъжно, а после хвана свободната му ръка.
„Сбогом, прекрасно мое момче. Толкова неща имах да ти казвам. О, philae pais…“51
Внезапно го изпълни сила — сила като болката, която настъпва, когато удоволствието стане твърде силно, като победата, като поражението, като отчаянието и надеждата, като любовта, когато е толкова силна, че няма как да я понесеш. Той остана така цяла вечност, на ръба между всичкото и нищото.
Какво искаше да каже с това „сбогом“?
Капитанът отново се свести, а киселият нощен въздух пареше в ноздрите му. Торн се надвеси над него и скри звездите.
„Мястото ти е при нас, не при тях.“
Червения рицар се изсмя, благодарен, че е успял да го направи.
— Няма „ние“, Торн. В Дивото имат значение само законът на гората и правото на най-силния и ако се присъединя към теб, ще те погълна.
За да подчертае думите си, капитанът предаде мислите си като заповед, както го беше учила майка му.
„На колене.“
Повече от две трети от оцелелите блатници веднага коленичиха. Торн трепна толкова силно, че опърлените му клони се разтресоха, сякаш разлюлени от силен вятър и капитанът изпита неописуемо удовлетворение.
Докато разменяше реплики с врага, за да спечели ценно време, в него се надигна подобна на агония сила, непознато досега могъщество — сякаш самото въплъщение на любовта подхранваше фантазма му. В този миг капитанът осъзна какво е сторила тя. Пруденция не беше отворила вратата — това би позволило на Торн да го превземе отвътре. Вместо това се беше самоунищожила и тъй като бе магическа конструкция, собствената ѝ сила и енергията, която захранваше съществуването ѝ, се вливаха в магията му. Това обясняваше любовта. Каква любов само!
„Да бъде огън!“ — изрече той с най-перфектното произношение на високия стил на Стария език.
Торн почувства прилива на сила. Беше толкова сладка, с привкус, който бе забравил. Отне му една хилядна от секундата, за да го разпознае и едва тогава посегна към изтъкания от стоманената му воля щит.
„Не помниш ли този вкус, обич моя? Това е вкусът на любовта. Някога и ти беше способен да обичаш.“
Дамата беше в главата му, на мястото, откъдето извираше силата му. Беше гола и уязвима, което го постави в същото положение. Торн се обърка, в него забушува буря от ярост и омраза и той замахна към нея. Без да вдигне щита си.