— Нима Хармодий е тук? — учуди се кралят. Стори му се, че внезапно му просветва пред очите.
Младежът извърна поглед.
— Той е една от подпорите, на които се крепи защитата ни — каза той. — С ваше позволение, милорд, трябва да подготвя крепостта за пристигането ви.
Кралят се усмихна. Какъв странен младок!
— Идваме след вас. Вървете!
Рицарят се поклони, оръженосецът му — също. Двамата подкараха конете си обратно по моста, а кралят се обърна към граничния граф.
— Стори ми се странен, но способен. Как мислите?
Графът повдигна рамене.
— Удържа крепостта и замъка вече двадесет дни, при това срещу Ричард Плангиър и адските му пълчища. Какво значение има странен ли е, или не?
— Напомня ми на някого — каза кралят и хвърли поглед към Лохлан, който беше останал при тях. — Ти какво имаш да кажеш за този млад наемник?
Лохлан сви рамене.
— Нищо, господарю, но кралицата беше ранена със стрела в гърба. Сега си почива и е добре, отчасти благодарение на този младеж. Той използва силата. Видях го.
— Кралицата? Кралицата е ранена?! — развълнува се кралят.
— Сега си почива в Замъка на моста. Младият капитан повика лечители.
Кралят се изправи в стремената си.
— При мен, стражи! Да вървим!
Граничният граф остана сам с рицарите от кралската свита, които седяха на конете си и гълтаха прахта, вдигнала се след светкавичното потегляне на краля.
— Какъв велик рицар — поклати глава той, наблюдавайки своя владетел и въздъхна. — Добре. Всички при мен, моля. Кралската гвардия първа ще прекоси реката. След това — ловците и свитата. На втора линия ще бъде кавалерията…
Гастон, граф д’О, беше безкрайно уморен. На това отгоре нещо не беше наред с лявото му бедро — струваше му се, че не може да го движи съвсем свободно. Въпреки това успя да прехвърли крак над широкия гръб на бойния си кон и потегли напред под собствения си флаг. Хората на братовчед му се строиха зад гърба му — общо двеста рицари. Още сто лежаха мъртви или ранени в горите и поляните край на пътя — твърде висока цена за безразсъдното желание на братовчед му именно той да разкрие засадата срещу краля, за която го предупреди неговият ангел. Самият дьо Вреи сега лежеше в обятията на смъртта… а бе искал просто да стане най-великия рицар на света.
Гастон пък искаше да се прибере в Гале, да седне отново на трона в своя замък, да раздава правосъдие и да обяснява кое вино е най-подходящо за жътва. Спомни си за селяните под моста — сега вече ги разбираше напълно и се закле… Дали Бог би приел подобна клетва? Закле се да си отиде у дома и да поиска ръката на Констанс.
На върха на последния хребет, заобиколен от още няколко рицари под ветреещия се кралски флаг, седеше граничният граф. Гастон се изправи в стремената — много го болеше, по дяволите! — и погледна към реката, където червенодрехата кралска гвардия тъкмо се отправяше към огромния мост. От другата страна видя две роти, подредени в стегнати клинове в полите на хребета, върху който се издигаше крепостта — на половин левга северно от реката. От Лисен Карак до моста се точеше черна, сякаш опожарена траншея, а на западния край на ливадите и на изгорените ферми, които бележеха границите на владенията на игуменката, пъплеха хиляди, ако не и десетки хиляди изчадия, като мравки, изскочили от току-що ритнат мравуняк.
Докато ги наблюдаваше, дългата ръка на един требушет, разположен високо в крепостта, замахна привидно бавно, но при рязкото освобождаване на противотежестите товарът ѝ, макар и невидим от такова разстояние, излетя с огромна сила. Гастон се опита да различи къде падна, но не успя.
— Милорд — помаха му граничният граф, — вие ли командвате авангарда?
— Да, аз, братовчед ми е ранен — отговори Гастон. — Разполагам с по-малко от двеста копиеносци, а много от по-младите рицари са изтощени.
— Въпреки това кралят ви моли да положите всички усилия да прекарате хората си през реката. Слезте от конете и се настанете в укреплението, подготвено за вас — каза графът, сочейки черната рана, която се спускаше от крепостта чак до моста.
— Виждам го — отвърна галът, — но нямам достатъчно хора, за да го заема по цялата му дължина.
— С вас ще бъдат кралската гвардия и всичките ни стрелци — добави граничният граф. — Сега вървете, милорд!
Пред очите на Гастон от гъмжилото се отделяха странни твари и навлизаха все по-навътре в полето до края на гората.
— A moi! — нареди той. — En avant!53