Гавин се изправи на крака, стиснал камата като богомолка, но осъзна, че единствените живи същества в осветената в зелено изба са хора и се свлече до стената. Сер Драйънт му подаде оплисканата си с ихор ръка.
— Сер Гавин? — каза той, а Гавин потърси послушницата. Беше се отпуснала до стената, а в краката ѝ лежаха останките на стрелеца Сим. Там, където блатниците се бяха струпали върху него, лицето му бе одрано, а тя вливаше сила в тялото му.
— Не можете да му помогнете — каза Гавин. — Колкото и голям да е талантът ви, не можете да му помогнете.
Тя не му обърна внимание, а сер Драйънт го сграбчи за рамото.
— Тя лечителка ли е? — попита той.
Предизвикателството подейства на Торн като юмрук в стомаха.
Тъмното слънце. Младият Властелин сияеше с нова сила — бе погълнал нова плячка и могъществото му беше нараснало.
Торн се овладя.
„Аз съм ранен, а той — не. Освен това някой ме използва. Ами ако ме победи?“
Пространството между тях искреше от разпиляната зелена енергия от последния му фантазъм. Не я беше използвал докрай и трябваше само да посегне към нея… само че ако тъмното слънце го изненадаше точно в онзи момент, това щеше да го довърши.
„Ами ако онзи Властелин от самото начало е замислял именно това? Да ме накара да се пресиля, за да успеят да ме унищожат? О, Туркан, май ти дължа извинение.“
Докато ревеше и се преструваше, че предизвиква противника, той започна грижливо да се увива в защитни заклинания и мислено нареди на армията си:
„В атака!“
Високо над него, във вражеската крепост, някой сграбчи силата на Дивото и я вля в могъщ фантазъм.
„Така значи!“
Не смяташе да изчака капанът да щракне и побягна.
Дьо Вреи беше преценил момента много внимателно и водеше албинските рицари на запад, почти на една левга по реката. Шепа блатници се бяха опитали да го спрат и мечът му лепнеше от дяволския им ихор. Изби ги съвсем лесно — сякаш кълцаше зелки в градината на майка си.
А сега… О, каква слава го очакваше!
Той вдигна ръка, стисна я в юмрук и обърна коня.
— Стой! — нареди галът. — Обърнете се срещу врага!
Това не беше военна команда, но досега не беше водил толкова много рицари, а и не знаеше командите на техния език, така че излезе напред и препусна край колоната.
— С лице към мен! — извика той. — Хайде! Обърнете конете!
Щом го разбраха десетина рицари, останалите също се подчиниха и докато успее да стигне до предната част на огромната колона, вдигнал копието високо над главата си, тя се беше превърнала в редица. На гърдите на дьо Вреи блестеше албинският кралски герб.
„Аз ще стана крал.“
Не знаеше откъде му хрумна тази мисъл — тя просто изпълни съзнанието му. Галският рицар се ухили и обърна жребеца си срещу врага. Водени от братовчед му, хората им бяха слезли от конете и заедно с кралската гвардия нападаха блатниците вдясно. Врагът многократно ги превъзхождаше по численост, но това нямаше значение, защото армията им бе застанала перпендикулярно на противниците им, като горната чертичка на буквата Т, а на земята, в Дивото или където и да било просто не съществуваше сила, способна да спре хиляда рицари, които щурмуват, строени в редица.
Жан вдигна копието и усети как го изпълва удивителната животворна енергия, която бе получил от ангела.
— За Бог и чест! — изрева той.
— Deus vult!54 — извикаха рицарите, спуснаха наличниците си и се понесоха напред.
Битката приключи още преди първото копие да намери целта си. Цялото дясно крило на вражеската армия започна да се изтегля към гората веднага щом рицарите се появиха на моста, а когато хукнаха с тътен напред, змейовете, троловете и шепата демони също започнаха да отстъпват. Липсваше им лошата преценка на хората — като всяко животно в Дивото, оказало се срещу по-едър хищник, те се обърнаха и побягнаха. Змейовете се издигнаха, останалите тролове грациозно се понесоха на каменните си стъпала, а демоните летяха със скоростта на галопиращи коне и бяха недосегаеми.
Останаха само блатниците и ърките, а в самото сърце на боя дузина могъщи създания, все още подвластни на волята на Торн, се опитваха да убият краля и тъмното слънце.
Капитанът вече нямаше сили да върти меча. Беше го хванал с две ръце, насочвайки го надолу като копие и забиваше върха му в лицата и бронираните гърди на блатниците.