Капитанът все още обмисляше хапливата си забележка, когато осъзна, че драконът е изчезнал.
„Това беше удивително“ — каза Хармодий.
Докато закусваха, не им се тръгваше.
— Мармаладът е като… — Маг се изкикоти с уста, пълна с топъл хрупкав хляб и разкошно прясно масло.
— Като дар от Бога? — налучка сер Алкеос.
— Чувствам се като крадец — рече Ранълд, който беше взел един от мечовете над печката.
Том взе другия и се ухили.
— Боже — изломоти той, щом прокара палец по острието и възкликна от удоволствие, когато избраният от него меч разсече въздуха.
Ханджията поклати глава. В скута му лежеше кутия.
— Страхувам се да я отворя.
Сер Алкеос се изправи и взе меча, който висеше зад основната греда на тавана, заедно с колана и ножницата, които отиваха на герба му. Острието беше изненадващо късо, а ефесът завършваше с тежко стоманено топче.
— Оставил е тези неща за нас. Всъщност ако не греша, цялата колиба е специално за нас.
— Никъде не отивам, докато не изядем мармалада — каза Маг и се засмя. Взе платнената си салфетка, за да избърше ъгълчета на устните си и под нея се показа шателейн56, изработен от злато, сребро и емайл, на който висяха остра стоманена ножица, кутийка, пълна с игли, както и множество други инструменти, включително връзка ключове.
— О! — възкликна тя и се изчерви, притиснала ръка към гърдите си. — О, Боже мой. Прекрасен е!
Гавин си взе мармалад.
— Сънувах нещо направо забележително. Носех зелен колан… — започна той и рязко млъкна, защото около кръста му блестеше колан, украсен със зелен емайл и златни плочки, а от него висеше тежка кама в златно и зелено.
Капитанът застана под таванската греда и се загледа в копието.
— Вземи го бе, човек! — обади се Том.
Капитанът потри брадичка между пръстите си.
— Не съм сигурен дали го искам — рече той.
„Вземи го! Вземи го!“ — занарежда Хармодий, който явно не можеше да се овладее.
Оръжието беше дълго метър и половина и издялано от стара черна трънка — чепато, но право като стрела. На върха му блестеше дълго черно острие.
— Някой е намерил жезъла на магьосника и го е превърнал в копие — каза капитанът.
„Вземи го, глупак такъв.“
Червения рицар пак потърка брадичката си.
— Отивам да нагледам конете.
„Наситено е със силата ми. Моля те! Той нямаше да го донесе, ако смяташе, че не бива да го използваме.“
— Не мога да не отбележа, че подаръците му или се връзват, или имат остри върхове, или са двуостри — рече капитанът. — Все колани и мечове.
„Не бъди глупак.“
„Глупаво ли е, че не бързам да използвам инструменти, които не разбирам? — попита Червения рицар. — Залогът е твърде висок, така че накрая сигурно ще го взема. Просто няма да е точно сега.“
Докато тимареше конете, капитанът никак не бързаше. Сториха му се закръглени и доволни. Спомни си, че като малък точно така се криеше от баща си. Когато телата им заблестяха като слънчеви лъчи, отразени във водите на езерото отвън, той се върна в хижата, която отвътре беше по-голяма, отколкото отвън и свали копието от гвоздеите.
Беше от масивно дърво, но дръжката му бе инкрустирана със злато и бронз, а върхът — великолепно изработен от грижливо изкована стомана.
„О, празно е — каза Хармодий и напълно изгуби интерес към него. — Това въобще не е моят жезъл.“
Капитанът дълго го изпробва, а накрая се намръщи и го пъхна под мишница.
Излязоха от колибата един по един, а Маг остана последна и затвори вратата зад гърба си. Стори му се объркана.
— Мислех си… че ще изчезне — рече тя.
— Той не обича да се перчи — отвърна капитанът.
Яхнаха конете и потеглиха обратно. Щом прехвърлиха два хребета, хижата вече не се виждаше, скрита в земните гънки.
— Ако се върна, дали ще е още там? — попита Том.
Капитанът повдигна рамене.
— Има ли значение?
— Знаете ли какво? — рече хълминецът. — Той ми заприлича на вас. Просто… още повече.
Том се засмя, а капитанът повдигна вежда.
— Май съм поласкан, Том — рече той.
Великанът потупа меча на колана си.