— Ако Дивото ме освободи, може и на негова страна да застана — отвърна Бил и хапна още хляб. — Отново имаме съюзници, Харолд. Ела с мен. Може да променим света! — Той направи гримаса. — Много ми се ще някой читав да ми пази гърба, братко. Ще ти призная, че сред нас има много жестоки хора. — Той се приведе към Харолд. — Единият е свещеник, а е най-ужасният от всичките. Мен ли смяташ за суров?
Харолд се засмя.
— Твърде стар съм, братко, с петнадесет зими по-възрастен от теб. И ако се стигне дотам… — Той повдигна рамене. — Ще застана до господаря си.
Бил поклати глава.
— Как може да си толкова сляп? Те ни потискат! Отнемат земята ни, добитъка ни, мачкат ни…
— Тия ги разправяй на момчетата в горичката, Бил. Приготвил съм двуметрова тисова тояга за всеки, който се опита да ме мачка, но това няма да ме накара да предам господаря си. Който сам изхрани цялото село, докато другите гладуваха.
— И селяните често са добри с добитъка — каза Бил, двамата се погледнаха и се ухилиха едновременно.
— Това ли е за тази година? — попита Харолд, а Бил се разсмя.
— Това е. Хайде, дай ръка. Тръгвам към Дивото заедно с моите момчета. Може пък да чуеш за нас.
Той стана и за миг дългият му мръснобял плащ проблесна. Харолд го прегърна.
— До реката видях мечи следи, едра женска с малко — каза той и вдигна рамене. — Рядкост за тия места. Да внимаваш.
Бил придоби замислен вид.
— Пази се, глупако — каза му Харолд и го потупа по гърба. — Не ставай храна за ърките и мечките.
— До догодина — каза Бил и изчезна.
Гелфред ги поведе по реката и не спря километри наред, а пътят ставаше все по-тесен и неясен и щом отминаха мястото, където се биха със змея, се изгуби напълно. Наоколо вече нямаше ниви — последната селска колиба бе останала далеч зад тях и щом подушеше въздуха, капитанът усещаше, че хладният пролетен бриз мирише не на дим, а на стар сняг. Игуменката не преувеличаваше — хората бяха изгубили тези земи. Сега те принадлежаха на Дивото.
От време на време Гелфред спираше насред някое островче от слънчева светлина, вадеше късата сребровърха пръчка и броеницата от колана си и казваше по една молитва на всяко мънисто, като хвърляше притеснени погледи към началника си, който седеше на коня с безизразно лице. Ловецът всеки път поставяше изкривеното трънливо клонче вещича гибел в краката си и то всеки път му посочваше пътя, теглейки се като куче на верига. После продължаваха нататък.
— Грамерия19 ли използваш, за да откриеш следите на чудовищата? — попита капитанът, нарушавайки мразовитото мълчание. Яздеха един зад друг по ясно очертана пътека, покрита с добре утъпкани миналогодишни листа. Не им беше трудно да я следват, но пътят беше изчезнал. Почти във всяко отношение се намираха в Дивото.
— С Божията помощ — отговори Гелфред и го погледна, очаквайки възражения. — Грамерията ми обаче не ни отведе при чудовището, което ни трябва, така че сега търся човека. Или хората.
Капитанът изкриви лице, но отказа да се хване на въдицата с Бога.
— Усещаш ли силата им директно? — попита той. — Или следваш миризмата като куче?
Гелфред го изгледа продължително.
— Бих желал да ми позволите да купя няколко кучета — каза той. — Качествени кучета. Алаунти20, вълкодави и едно-две гончета. Все пак съм главен ловец — ако наистина е така, бих искал да разполагам с пари, кучета и няколко слуги, които не са следотърсачи или войници.
Той говореше тихо, без да гледа към него — очите му постоянно шареха из Дивото. Също като тези на капитана.
— За каква сума говорим? — попита Червения рицар. — Обичам кучета, да вземем кучета! — Той се усмихна. — Бих желал и един сокол.
Гелфред рязко се извърна и гласът му стресна коня му.
— Така ли?!
Капитанът се разсмя с глас, искрено развеселен и гласът му огласи гората като тромпет.
— Мислиш си, че служиш на Сатаната, а, Гелфред? — попита той и поклати глава, но когато се обърна да го погледне, ловецът беше слязъл от коня си и сочеше към гората.
— Пресвети Евстахий! Благословен да е този знак!
Капитанът надникна през голите клони и зърна нещо бяло. Обърна кобилата си, което не беше никак лесно на тази тясна пътека и ахна.
Старият елен не беше снежнобял — това се виждаше съвсем ясно, тъй като стоеше върху неразтопен сняг. Козината му беше с цвят на стара вълна, топлобяла, а дългата зима бе оставила отпечатъка си върху нея, но рогачът беше бял, а рогата му — с шестнадесет върха. Великолепно животно, високо почти колкото кон при рамото. Старо, благородно и — за Гелфред — знак от Бога.
19
През XIV в. в Англия граматиката, изписвана и като
20
Изчезнала порода кучета, подобна на кавказките овчарки, съществувала в Европа и Централна Азия до XVII век. — Бел.прев.